— Под прикритието на тъмнината най-вероятно — кимнах, пристиснал око към далекогледа.
Тач имаше право, че корабът е красив — наистина щеше да украси пристанището ни и същевременно да ни служи като непробиваем защитен вал. Галеонът се отдалечи към петно на хоризонта, което ми заприлича на остров. Остров Инагуа, ако бях запаметил вярно картите, където малък залив осигуряваше отлично място за хвърляне на котва — идеално за снабдяване с провизии от изобилния растителен и животински свят. Едуард потвърди предположението ми.
— Познавам острова. Естествено укрепление, използвано от френски капитан на име Дюкас.
— Жулиен Дюкас? — попитах, неспособен да прикрия изненадата в гласа си. — Тамплиерът?
— Така се казва — кимна разсеяно Едуард. — Не знаех, че има титла.
— Познавам го — признах мрачно. — Виждал е кораба ми в Хавана. Забележи ли го, ще се почуди чий е сега. Не искам да рискувам.
— А аз не искам да изгубя галеона — поклати глава Едуард. — Да помислим… Най-добре е да почакаме да се стъмни съвсем, преди да скочим на борда му.
По-късно използвах възможността да се обърна към хората си. Покатерих се на мачтата и погледнах към мъжете, събрали се на главната палуба. Едуард Тач и Джеймс Кид също бяха там. Запитах се, докато ги наблюдавах отвисоко, чакайки гълчавата да стихне, дали менторът ми Едуард изпитва гордост от младото си протеже. Надявах се, защото той ме бе въвел в света на пиратите.
— Джентълмени! Както повеляват законите ни, ние не следваме сляпо заповедите на едновластни безумци, а действаме, подтиквани от всеобщото си безумие!
Възнаградиха ме с бурен смях.
— Набелязали сме внушителен галеон и го искаме за благото на Насау. Предлагам ви да гласувате. Които са „за“ да нападнем залива и да завземем кораба, да затропат с крака и да извикат „Да!“.
Мъжете изреваха одобрително, стопляйки сърцето ми.
Никой не възропта.
— Който е „против“, да изхленчи „Не“!
Никой не гъкна.
— В кралския съвет никога не е царувало такова единомислие — извиках и мъжете под мен нададоха възторжени възгласи.
Джеймс Кид и Едуард Тач също се усмихваха доволно.
Не след дълго навлязохме в залива. Тогава ми хрумна, че трябва да се погрижа за Жулиен Дюкас. Видеше ли „Гарвана“ и най-вече мен и успееше ли да избяга, щеше да осведоми съмишлениците си тамплиери къде съм, а това не ме устройваше. Не и ако продължавах да се надявам да намеря Обсерваторията, а въпреки възраженията на приятелите ми аз не бях се отказал. Обмислих възможностите и накрая се реших на неизбежното — скочих през борда.
Е, не веднага. Първо споделих плана си с Джеймс и Едуард — как искам да изненадам Дюкас, преди да започне истинската атака — и тогава скочих през борда. Изплувах на брега, където се запромъквах като видение в мрака. Спомних си за Дънкан Уолпоул и за нощта, когато проникнах в имението на Торес, и се помолих днес събитията да не се развият по същия начин.
Подминах няколко групи войници. С оскъдния си испански долавях откъслечни думи. Хората на Дюкас недоволстваха, че се налага да ловуват, за да снабдят с провизии галеона. Слънцето бе залязло, когато стигнах до лагер и се сниших в гъсталака, вслушан в разговора, долитащ иззад платнен навес. Познах един от гласовете — принадлежеше на Жулиен Дюкас.
Знаех, че Дюкас има имение на острова, където несъмнено си отдъхваше след усилните битки за завладяването на света. Щом не се бе прибрал там, значи посещаваше острова за кратко, колкото да се снабди с провизии. Имаше проблем обаче. В палатката бившият ми побратим тамплиер бе заобиколен от стражи — свирепи, вероятно несговорчиви стражи, недоволни, че са длъжни да изтърпят снабдителната експедиция и на всичкото отгоре — острия език на Дюкас. Ала все пак стражи. Огледах лагера. Огънят в отсрещния край догаряше. Близо до мен имаше щайги и бурета. Огледах ги, погледнах и огнището и разбрах, че са оставени там нарочно. Надникнах — буретата наистина бяха пълни с барут. Извадих пистолета си — бях го прибрал, за да не се намокри. Барутът беше влажен, разбира се, но на разположение вече имах достатъчно муниции.
В средата на лагера стояха трима войници. На пост вероятно, ала всъщност мърмореха неразбираемо. Сигурно ругаеха Дюкас. Други войници идваха и си отиваха, увеличавайки купчината с провизии — предимно с дърва за горене, подпалки и каци с питейна вода от близък кладенец. Не точно пиршество с дивеч и прясна изворна вода, за каквото Дюкас безспорно копнееше.
Прислонен в сенките и следейки с периферното си зрение движението на войниците, аз пропълзях до буретата и пробих дупка в най-долното, достатъчно голяма да напълня шепи с барут и да насипя малка пътечка от тях до огъня, прокрадвайки се в полукръг около лагера. В другия край на полукръга се намираше палатката, където Дюкас седеше, пиеше и кроеше мащабни тамплиерски планове за завладяване на света — и крещеше на своенравните си войници.