Да. Имах огън. Имах барутна диря, водеща от огъня до гъсталака и буретата. Имах и кого да вдигна във въздуха, както и Жулиен Дюкас, очакващ момента на разплата. Оставаше ми само да избера подходящ момент, та никой от стражите да не забележи импровизирания ми фитил, преди да взриви барута.
Промъкнах се до огъня и подхвърлих разжарен въглен към барутната диря. Подготвих се за звука, който последва — стори ми се оглушителен в нощта — и благодарих Богу, че войниците също вдигат врява. После, докато съскащият пламък се отдалечаваше от мен, се помолих да не съм прекъснал неволно пътя му. Надявах се да не съм поръсил барута върху нещо влажно и никой от войниците да не се върне точно когато…
Опасенията ми се оправдаха. Войникът носеше купа, пълна с нещо — плодове, предполагам. Ала или миризмата, или шумът го сепнаха. Той спря в края на поляната и се втренчи в ботушите си, пред които тъкмо пробягваше огнената змия. Вдигна глава и устните му оформиха „О“. Преди да изкрещи за помощ обаче, аз издърпах камата от колана си и я хвърлих. За пореден път благодарих на Бога за ленивите следобедни часове, когато изтезавах дърветата у дома в Бристол, защото ножът ми го улучи някъде над ключицата — не съвършено точен удар, ала свърши работа. Вместо да вдигне тревога, войникът издаде приглушен, задавен стон и падна на колене, стиснал се за гърлото. Мъжете на поляната чуха как тялото му тупва на земята и купата с плодове се търкулва. Обърнаха се към източника на шума. Наостриха сетива и посегнаха към мускетите си, препасани през рамо, но нямаха представа какво ги чака. Така и не разбраха какво става. Свих се на топка и запуших уши с длани. Експлозията проехтя над поляната. Нещо ме удари по гърба — нещо меко и лепкаво, за което предпочитах да не мисля. Чух викове и разбрах, че прииждат войници. Прекосих тичешком поляната, обвита в гъст черен пушек, през който прелитаха живи въглени. Прескачах обезобразени и осакатени тела — повечето мъртви, други молещи се да умрат.
Дюкас изскочи от палатката като ругаеше на френски и крещеше някой да угаси пожара. Кашляше, плюеше и размахваше длан пред лицето си да пропъди мъглата от дим, жар и сажди. Присвил очи, се взря през черната пелена и видя мен. Знам, че ме позна, защото каза:
— Ти…
Една-единствена дума, преди да забия острието си в него. То не издаде нито звук.
— Помниш ли подаръка, който ми даде? — Кинжалът сякаш примлясна тихо, когато го извадих от гърдите му.
— Е, действа безупречно.
— Кучи син.
Той се разкашля и капки кръв оросиха лицето му. Около нас валеше сатанински дъжд от подпален барут.
— Смел като куршум и още по-безмозъчен — успя да проломоти той, докато живецът го напускаше.
— Съжалявам, приятелю. Не бива да рискувам да разкажеш на тамплиерите, че още съм в играта.
— Жалко, пирате! След всичко, което видя, след всичко, което ти показахме за Ордена си, ти продължаваш да живееш като невеж и заблуден бандит.
Около врата му видях нещо, което не бях забелязал преди — ключ на верижка. Дръпнах го и той се плъзна леко в шепата ми.
— До дребните кражби ли се простират амбициите ти? — присмя ми се той. — Неспособен ли си да разбереш колко са високи нашите? Да сринем всички империи! Да създадем свободен свят без паразити като теб.
Той затвори очи. Последните му думи бяха:
— Нека гориш в ад, създаден от самия теб!
На поляната зад мен се втурнаха мъже. Разбрах, че е време да тръгвам. В далечината отекнаха викове, гърмежи и трясък на стомана. Другарите ми бяха пристигнали, заливът и галеонът скоро щяха да станат наши и нощната ни мисия щеше да приключи. Скрих се в гъсталака, повтаряйки си последните думи на Дюкас: „Нека гориш в ад, създаден от самия теб!“.
Ще видим, помислих си. Ще видим.
Трета част
35.
Май 1716 година
Два месеца по-късно бях в Тулум на източния бряг на полуостров Юкатан. Защо бях там ли? Заради потайния Джеймс Кид и това, което ми показа на остров Сан Инагуа.
Сега разбирам, че е очаквал момента да останем насаме, след смъртта на Дюкас, кражбата на галеона и… разрешаването на въпроса, така да се каже, с оцелелите френски войници — което се свеждаше до „присъедини се към нас и стани пират или поплувай в морето“, Тач пое към Насау с испанския галеон и повечето моряци.