Аз, Адевале и Кид останахме на острова със смътната идея да оползотворим някак си залива. Аз, разбира се, се надявах да се изтягам по плажовете, пресушавайки запасите от ром, а после да се върна в Насау. О, довършили сте укреплението без мен! Жалко, че пропуснах възможността да помогна. Нещо такова.
Какво възнамеряваше Кид обаче? Е, трудно е да се каже, поне до онзи ден, когато ми заяви, че иска да ми покаже нещо, и ме поведе към руините от времето на маите.
— Странни са, нали? — отбеляза.
Не грешеше. Отдалеч приличаха на купчина камъни, ала отблизо се оказаха съвършено подредени каменни блокове със странна форма.
— От маите ли са? — попитах го, втренчен в скалните отломъци. — Или са ацтекски?
Той ме погледна. По лицето му се изписа проницателното изпитателно изражение, с което сякаш не се разделяше. Почувствах се неловко, признавам. Винаги оставах с впечатлението, че се кани да ми разкрие нещо. Понякога ми се приискваше да изтръгна онези скрити козове от пазвата му и да ги видя. Инстинктът обаче ми подсказваше, че ще настъпи моментът да разбера. И не ме подведе.
— Бива ли те да разнищваш загадки, Едуард? — попита ме той. — Загадки, сложни въпроси и прочее?
— Що-годе — отвърнах предпазливо. — Защо?
— Мисля, че притежаваш природна дарба. Усещам я от известно време. Съдя по делата, мислите и светогледа ти.
Аха, моментът наближаваше.
— Не разбирам… Думите ти всъщност са непонятна загадка.
Той кимна. Каквото и да искаше да ми каже, нямаше да изплюе камъчето отведнъж.
— Да се качим горе, а? Ще ми помогнеш да проумея нещо.
Седнахме на върха на каменната постройка. Джеймс сложи длан върху крака ми. Погледнах я — почерняла, суха и загрубяла като на всеки пират и със същата паяжина от белези от живота в открито море, ала по-изящна и с по-дълги пръсти. Запитах се какво прави върху крака ми. Дали… Не, Не, разбира се.
Той проговори и гласът му прозвуча по-сериозно от преди — като на съзерцателен отшелник.
— Съсредоточи се и изостри сетивата си. Вгледай се отвъд сенките и звуците на материалния свят, докато видиш и чуеш блещукане.
Какви ги приказваше? Дланта му стисна крака ми по-силно. Поощряваше ме да се съсредоточа, да не се разсейвам. Допирът му, колкото и да е странно, пропъди неохотата, съпротивата ми. После… го видях. Не, не го видях. Как да го обясня? Почувствах го — почувствах го с очите си.
— Блещукане — отроних тихо.
Сияеше навсякъде около мен — по-ярка версия на нещо, което бях изпитвал и преди, седнал в двора у дома в Хадъртън късно нощем. В такива мечтателни мигове съзнанието ми се зарейваше свободно и светът сякаш ненадейно ставаше по-ясен и по-светъл. Слухът ми се изостряше, виждах неща, които преди не забелязвах, и най-необяснимото — чувствах се сякаш в мен има тайник, подземие, скътало необятно познание и очакващо да го достигна. За да го направя, ми трябваше само ключ.
Ето какво прозрях тук, седнал до Кид. Усещах, че съм намерил ключа. Проумях защо съм се чувствал различен през всичките изминали години.
— Разбираш ли? — прошепна Кид.
— Да. И преди съм го виждал. Сияние като лунна пътека върху океана. Все едно всичките ми сетива действат като едно и ми помагат да виждам звуци и да чувам форми. Странно нещо.
— Всеки мъж и всяка жена на света притежава скрита интуиция — подхвана Кид, докато аз се оглеждах наоколо като човек, пренесъл се внезапно в друг свят. Слепец, прогледнал неочаквано.
— Усещам го, откакто се помня — признах, — но смятах, че е свързано с мечтите ми или с нещо подобно.
— Повечето никога не го откриват — продължи Кид. — При други се проявява след дълги години. При малцина обаче е естествено като дишането. Усещаш светлината на живота. На миналия и на настоящия. Упражнява ли интуицията си, всеки е способен да обостри сетивата си.
После се разделихме с уговорката да се срещнем в Тулум. Ето защо сега се потях под знойните слънчеви лъчи и се опитвах да заговоря местна жена, застанала пред гълъбарник.
— Домашни любимци ли са ви? — попитах я.
— Куриери — отвърна тя на колеблив английски, наблюдавайки ме с присвити очи. — Така общуваме на островите. Споделяме информация, сключваме договори.
После тя ми каза, че Кид ме чака в храма на маите, и се сбогувахме. Как бе разбрала? И защо, докато вървях, ме глождеше мисълта, че са очаквали пристигането ми? Защо, докато прекосявах селото със схлупени колиби, долавях как обитателите му говорят за мен, ала погледнех ли ги, срещах безизразни очи? Някои бях облечени в пъстри широки роби и носеха накити, копия и тояги. Други бяха голи до кръста и само по панталони, а телата им бяха изрисувани със странни символи и причудливо украсени — със сребърни и златни гривни, с огърлици от мъниста и медальони от кости.