Запитах се дали и те са като хората от моя свят — впримчени в оковите на ранга и класата. И както в Англия джентълмените от висшето общество се разпознават по кройката на дрехите и качеството на бастуните, тукашните аристократи носят по-изящни роби и имат по-пищни накити и по-сложни рисунки по телата?
Навярно Насау бе единственото наистина свободно място. Или се заблуждавах?
Изведнъж джунглата сякаш потъна вдън земя и над мен се издигна висока пирамида — храм на маите с огромни стъпала, вдълбани по средата на каменните пластове.
Докато си поемах дъх, снишен в храсталака, забелязах наскоро отрязани клони и стъбла. Някой бе разчиствал пътека. Последвах я. Отведе ме пред врата в подножието на храма. Вътре ли? Да. Ще вляза.
Опипах рамката и с мъка я плъзнах настрани, колкото да се вмъкна в нещо като преддверие, ала не толкова тъмно, колкото очаквах. Сякаш някой бе запалил…
— Капитан Кенуей — долетя глас откъм сенките.
Не го познах и в миг извадих пистолета си и се озърнах в мрака. Невидимите ми врагове се възползваха от предимството на изненадата и пистолетът изхвърча от ръката ми. Някой ме сграбчи изотзад и прикова ръцете ми. Мъждукаща факла освети зад мен две неясни фигури в роби с качулки. Пред мен застанаха още двама. Единият беше Джеймс Кид. Другият — местен, с лице, забулено от качулката и неразличимо в сенките. Стоеше и се взираше мълчаливо в мен. Изчака ме да спра да се мятам и да ругая Джеймс Кид. Щом се успокоих, попита:
— Къде е асасинът Дънкан Уолпоул?
Погледнах към Кид. Очите му ме увериха, че всичко е наред и не съм в опасност. Не знам защо му се доверих. Все пак ме бе подмамил да дойда тук. Въпреки това ми олекна.
— Мъртъв и погребан — отговорих и не забелязах местният да настръхва, но усетих гнева му и добавих бързо: — След като се опита да ме убие.
Мъжът кимна бавно.
— Не съжаляваме, че го няма. Ала ти извърши предателството, замислено от него. Защо?
— За пари — отговорих безочливо.
Той пристъпи към мен, позволявайки ми да го огледам по-добре — имаше тъмна коса и проницателни сериозни очи. Смуглото му сбръчкано лице беше боядисано. И изглеждаше много ядосан.
— За пари ли? — процеди през зъби. — За оправдание ли да го смятам?
— Той притежава интуиция, менторе — намеси се Джеймс.
Интуицията. Това го разбрах. Но „менторе“? Как този вожд се оказа ментор на Джеймс?
Думите му поуспокоиха индианеца, чието име научих по-късно — Ах Табай.
— Джеймс ми каза, че си се срещнал с тамплиерите в Хавана. Видя ли мъжа, наречен Мъдреца? — попита ме той.
Кимнах.
— Ще познаеш ли лицето му, ако го видиш отново?
— Да.
След известен размисъл той очевидно взе решение.
— Трябва да се уверя — рече бързо и изчезна в сенките заедно с хората си.
С Джеймс останахме сами. Той ме изгледа предупредително и вдигна показалец да смълчи укорите ми. Взе факла, сбърчи лице, недоволен от оскъдната й светлина, и се шмугна приведен в тесен тунел към вътрешността на храма. Напредвахме, превити почти одве под ниския таван. Затиснати под тежестта на хилядолетните тайни, стаени в сенките, и двамата се питахме какво ли крие неизвестността пред нас. Думите ни отекваха в залата, но тук влажните каменни стени ги заглушаваха.
— В каква каша ме забърка, Кид? Кой, мътните го взели, беше онзи палячо?
— Ах Табай, асасин и мой ментор — отговори ми през рамо той.
— Значи си поклонник на някаква смахната религия?
— Асасини сме. Имаме Кодекс. Но той не ни повелява да действаме или да се подчиняваме. Само да бъдем мъдри.
Излязохме от ниския тунел в нов проход, където поне успяхме да се изправим.
— Кодекс — повторих. — Разкажи ми по-подробно. Заинтригува ме.
— „Истина не съществува, всичко е позволено.“ Само това е сигурно в света.
— Всичко е позволено? Харесва ми. Звучи чудесно.
Да мисля както ми е угодно и да действам както реша…
— Повтаряш механично думите, Едуард, но не ги разбираш.
Изсмях се.
— Недей да вириш нос, Кид. Последвах те като приятел, а ти ме измами.
— Спасих ти кожата, като те доведох тук, човече. Тези хора искаха да те убият като съучастник на тамплиерите. Аз ги разубедих.
— Е, браво на теб!
— Да, браво на мен!
— Значи тамплиерите преследват вас, а?