Джеймс Кид се разкикоти.
— Докато не се появи ти и оплеска всичко, ние преследвахме тях. Трепереха от страх. Но сега спечелиха преднина.
Аха…
Продължихме напред през лабиринта от тунели, огласяни от странни звуци.
— Има ли някой тук?
— Възможно е. На чужда територия сме.
— Наблюдава ли ни някой?
— Несъмнено.
Думите ни падаха като камъни, отеквайки от стените на храма. Идвал ли беше Кид тук и преди? Не ми каза, но явно знаеше как да борави с вратите, на които се натъквахме, и по кои мостове и стълби да минава. Изкачвахме се все по-нависоко, докато накрая застанахме пред последната врата.
— Каквото и да ме чака в края на пътя, дано си струва прахосаното време — процедих раздразнено.
— Зависи от теб — отвърна загадъчно Кид.
В същия момент камъните под краката ни поддадоха и цопнахме във вода.
36.
Каменни отломки ни препречваха пътя — поредното препятствие — та се наложи да плуваме под водата, докато най-сетне — точно когато си казвах, че няма да издържа без въздух нито миг повече — изскочихме на повърхността и се оказахме сред езеро в края на просторна зала.
Продължихме напред, прекосихме я и влязохме в друга, където открихме бюст с познато лице.
— Господи! — възкликнах. — Това е той! Мъдреца! Но статуята сигурно е на сто години!
— На повече е — отвърна Кид. — Сигурен ли си, че е той?
— Да, познах го по очите.
— Споменаха ли тамплиерите защо им е необходим?
Спомних си с погнуса.
— Напълниха с кръвта му малък стъклен куб.
Ти им го даде, напомних си, ала не изпитах вина. А и защо да изпитвам?
— Като този? — попита Кид, стиснал друг кристал.
— Да. Искаха да го разпитат и за Обсерваторията, но той избяга.
Кристалът изчезна в кесията на Кид. След кратък размисъл той отлепи очи от бюста на Мъдреца и заяви:
— Нямаме повече работа тук.
Върнахме се по други стълби в търбуха на храма и пак застанахме пред врата. Тя се плъзна настрани и сякаш след цяла вечност видях слънчева светлина. Вдъхнах свежия въздух и вместо да проклинам жегата както обикновено, й се насладих след влажния студ в храма.
Пред мен Кид Спря и се ослуша. Погледна назад и ми даде знак да се прокрадна тихомълком до него. Не знаех какво става, но го послушах. Бавно и безшумно се промъкнахме към Ах Табай, снишен зад висока скала — невидим, защото в далечината чувахме характерния жаргон на английските войници.
Докато се спотайвахме, Ах Табай ме погледна втренчено.
— Мъжът, когото видя в Хавана, приличаше ли на статуята в храма? — попита ме шепнешком.
— Лика-прилика са — отвърнах тихо.
Ах Табай се надигна да надникне над скалата.
— Явно наистина са намерили Мъдрец — промърмори той. — Надпреварата за Обсерваторията започва отново.
Обзе ме трепет, че вече съм част от нея.
— Затова ли се крием? — попитах.
— Ти си виновен, капитан Кенуей — порица ме през зъби Ах Табай. — Картите, които си продал на тамплиерите, ги доведоха до нас. Сега агентите на две империи знаят къде действаме.
Кид понечи да се изправи и да нападне войниците. Несъмнено му беше по-лесно да съсича английски войници, а не индианци, но Дх Табай го възпря. Улови го с една ръка и погледна към мен:
— Заловили са екипажа на Едуард.
Подскочих. Невъзможно! Адевале и мъжете ми в плен на англичаните!
Ах Табай ме погледна гневно за последен път и се шмугна в буренака. На мястото му остана тръба с отровни стрели. Кид я взе и ми я подаде.
— Вземи я. С нея ще привличаш по-малко внимание и ще отнемеш живота на по-малко хора.
Показа ми как да я използвам, а аз се почудих дали това е ново предизвикателство. Или ме обучават? Преценяват? Да правят каквото щат, помислих си мрачно. Аз не се подчинявам никому. Само на себе си и на съвестта си. Правила и дрънкулки? Не, благодаря.
Посъветвах ги мислено да си заврат Кодекса там, където слънцето не свети. А и за какво ли им трябвах? Заради интуицията? Заради умението да се бия?
Няма да се продам евтино, джентълмени, рекох си, прокрадвайки се към края на поляната, където моряците ми седяха със завързани ръце, опрели гръб о гръб. Добри момчета! Не оставяха на мира англичаните.
— Пусни ме, страхопъзльо, и се изправи срещу мен като войник!
— Ако знаеше какво те чака, щеше да си стегнеш войнишката раница и да си плюеш на петите!
Пъхнах първата стрела в тръбата. Знаех какво трябва да направя — да отстраня английските войници един по един, за да изравня донякъде силите. Клет индианец отвлече вниманието им тъкмо навреме. Нададе яростен вик, изправи се на крака и хукна да бяга. Благодарни за забавлението, войниците се прицелиха злорадо с мускетите и стреляха. Бум! Бум! Сякаш се прекършват клони. Облян в кръв, беглецът се строполи на земята. Войниците се разсмяха доволно, но не забелязаха как един от техните се свлече безшумно в храстите, стиснал стрелата, забита в гърлото му.