И друг асасин се гневеше — Ах Табай, който застана до нас с толкова мрачно лице, че не успях да сдържа напушилия ме смях.
— За бога, всички асасини ли са намръщени като буреносен облак?
Той ме изгледа мрачно.
— Удивителни умения притежавате, капитан Кенуей.
— О, благодаря, друже, природна дарба са.
Той присви устни.
— Но сте вироглав и арогантен. Перчите се в униформа, която не сте заслужили.
— Всичко е позволено — засмях се аз. — Нали това е мотото ви?
Индианецът беше стар, но имаше жилаво тяло, пъргаво като на далеч по-млад мъж. Лицето му обаче сякаш бе издялано от дърво. В очите му прозираше непрогледен мрак — нещо едновременно древно и без възраст. Погледът му ме прикова с пълна сила. Смутен, за миг си помислих, че няма да продума, а ще ме остави да се пека върху жаравата на презрението му. Той все пак наруши страховитата тишина:
— Освобождавам те от отговорност за простъпките ти в Хавана и другаде, но тук не си добре дошъл — отсече и си тръгна.
Джеймс го изчака да се отдалечи и ме погледна.
— Съжалявам, приятелю.
Тръгна си и той, оставяйки ме сам с мислите ми. Проклети асасини, рекох си. И те бяха като другата шайка — високомерни лицемери, самоназначили се за съдници. Като свещениците у дома, които дебнат пред кръчмите, проклинат греховете ти и те призовават да се разкаеш. И най-вече ти внушават чувство за вина.
„Но асасините не опожариха фермата на баща ти, нали? — помислих си. — Тамплиерите го направиха. А асасините ти показаха как да използваш интуицията.“
Въздъхнах, решен да загладя противоречията с Кид. Не се интересувах от пътя, по който искаше да поема. Но все пак ме покани. Сметна ме за достоен да го извървя. Това не беше за пренебрегване.
Открих го до гълъбарника, където по-рано бях видял местната жена. Стоеше пред птичия дом и си играеше с острието.
— Да, да, наистина сте весела дружина — вметнах.
Въпреки смръщените му вежди блесналите му очи издаваха, че се радва да ме види.
— Заслужаваш порицание, Едуард. Перчиш се, сякаш си един от нас, и срамиш каузата ни.
— Каква е каузата ви?
Той продължи да пробва острието — да го прибира и изважда. Щрак-щрак. Най-сетне ме погледна.
— Често казано… убиваме. Тамплиери и техни съучастници. Хора, които искат да контролират всички империи уж в името на мира и реда.
Да, познавах част от тези хора. Самозвани управници на земята — бях вдигал наздравици с тях.
— Все едно слушам предсмъртните думи на Дюкас — отбелязах.
— Виждаш ли? Всичко е борба за власт. Искат да ни подчинят, да ни отнемат свободата.
Наистина ценях свободата — беше ми много скъпа.
— Откога си асасин? — попитах го.
— От две-три години. Срещнах Ах Табай в Спаниш Таун. Нещо у него ми вдъхна доверие. Мъдростта му ме привлече.
— Негова идея ли е този клан?
Кид се разсмя.
— О, не, асасините и тамплиерите воюват от хиляди години. Хората от Новия свят също споделяли подобна философия и когато европейците дошли тук… е, обществата им се смесили. Културите, религиите и езиците разделят хората, но кредото на асасините надскача границите. Навярно защото се застъпва за живота и свободата.
— Прилича ми на Насау.
— Горе-долу. Но не съвсем.
Когато се сбогувахме, знаех, че не виждам Кид за последен път.
38.
Юли 1716 година
Докато пиратите от Насау довършваха стражите в Порто Гуарико, аз влязох в съкровищницата на крепостта и трясъкът на сабите, бумтенето на мускетите и виковете на мъртвите и умиращите заглъхнаха.
Изтръсках кръвта от острието си, наслаждавайки се на изненадата, изписала се по лицето на единствения и обитател — губернатор Лауреано Торес.
Беше същият, какъвто го помнех — с очила, кацнали на носа, със спретнато подрязана брадичка и искрящи будни очи, които се възстановиха бързо след преживения шок.
Зад него бяха парите. Точно както бе обещал Чарлс Вейн.
Замислихме плана преди два дни. Бях в „Олд Ейвъри“. В Насау имаше и други кръчми, разбира се, и други бордеи и ще излъжа, ако кажа, че не съм ги посещавал, но най-често се отбивах в „Олд Ейвъри“ при барманката Ан Бони — никой не се привеждаше над канелката с халба в ръка по-красиво от нея. В „Олд Ейвъри“ съм прекарал десетки щастливи часове, предвкусвайки насладата от този прелестен задник. Там се веселяхме с Едуард и Бенджамин и пиехме с чувството, че сме недосегаеми за света. Да, завръщайки се от Тулум в Насау, преоткрих жаждата. Както навремето в Бристол, колкото по-дълбоко неудовлетворение изпитвах, толкова по-неутолима ставаше жаждата ми. Тогава не го осъзнавах, естествено, не умеех да събирам две и две, както е редно. Не, просто пиех да утоля жаждата и да подклаждам още по-силна, размишлявайки за Обсерваторията и за ролята й в плановете ми да забогатея и да отмъстя на тамплиерите. Мислех и за Джеймс Кид, и за Каролин. В онзи ден навярно съм изглеждал по-вглъбен от всякога, защото първото, което пиратът Басмения Джак Ракам ми каза, бе: