— Недей, Кид! Да работим заедно.
— Дадох ти шанс…
Принс вече бе разбрал откъде духа вятърът: четиримата му мъже, най-добрите му телохранители, лежаха мъртви в гробището — колко уместно — а той бе сам, погнат от двамина преследвачи. Не го съзнаваше, но единственото му спасение бях аз. Горкият човечец. Никой с всичкия си не би пожелал Едуард Кенуей да е последната му надежда.
Успях да настигна Кид, улових го през кръста и го съборих на земята. (Кълна се в Бог — и не го казвам заради това, което се случи не след дълго — но си помислих, че е твърде лек и с прекалено стройна талия.)
— Не го убивай, Кид! — заекнах задъхано. — Трябва да намеря Мъдреца!
— Дебна този шопар от седмица, следвам го като сянка — ядоса се Кид. — Накрая се натъквам не на една, а на две жертви и ти ми ги отнемаш!
Лицата ни бяха толкова близо, че усещах горещината на гнева му.
— Въоръжи се с търпение. Плячката няма да ти избяга.
Той се отдръпна ядно.
— Добре — съгласи се, — но намерим ли Мъдреца, ще ми помогнеш да убия Принс. Дадено?
Плюхме и си стиснахме ръцете. Успокоили избухналия вулкан, тръгнахме към плантацията на Принс. В крайна сметка се наложи да проникваме с взлом. Толкоз по въпроса за плановете.
Седнахме на върха на ниско възвишение с изглед към захарната плантация. Гледах работниците долу. Мъжете пееха тъжно и сечаха тръстиковите стебла, които шумоляха и се поклащаха на вятъра. Превити одве, жените отнасяха тежките кошници със събраната реколта.
Адевале ми бе разказвал за живота в плантациите — как прокарвали набраната тръстика между валяци и колко често ръцете на робите попадали между валяците. Тогава единственият начин за спасение бил да отрежат ръката на клетника. След като събирали сладкия сок, го варели, за да се изпари водата. Горящата захар полепвала по кожата и прогаряла ужасен белег.
— Приятелите ми оставаха без очи, без пръсти, без ръце — разказа ми Адевале. — Ала никой роб не е чувал нито благодарност, нито извинение. Сетих се и за други негови думи:
— С тази кожа и с този глас няма място на света, където да отида и да се чувствам спокоен.
Осъзнах, че хората като Принс са причина за участта на народа му. Идеологията на робовладелците противоречеше на всичко, в което вярвах и за което се застъпвахме в Насау. Вярвахме в живота и в свободата. Не в… потисничеството. В мъчението. В бавната смърт.
Свих юмруци.
Кид извади лула от джоба си, запали я и дръпна веднъж-дваж, докато наблюдавахме плантацията под нас.
— Стражите кръстосват из цялото имение — отбеляза той. — Ей там има камбани. Сигурно с тях сигнализират тревога. Видя ли ги?
— Първо ще се наложи да ги извадим от строя — казах замислено.
С ъгълчето на окото си мярнах нещо странно — Кид облиза палец, завъртя го в лулата и го извади. Е, това не е странно, но следващото беше: започна да маже с пепелта клепачите си.
— Войниците са много. Невъзможно е да се промъкнем тайно и да разчитаме само на изненадата — заяви той. — Ще се опитам да им отвлека вниманието, за да ти дам шанс да ги обезвредиш.
Наблюдавах го учуден какво е наумил. Той си поряза пръста с малък джобен нож, изстиска капка кръв и си наплеска устните. После си свали тривърхата шапка. Развърза си косата и я разчорли. Облиза си палеца като котка, която си мие лицето, бръкна си в устата, извади мокри подплънки, издуващи бузите му, и ги захвърли на земята. Сетне си вдигна ризата и започна да развързва корсета под нея. Метна и него настрани, разкопча горните копчета на ризата и разхлаби яката й, разкривайки… цици.
Зави ми се свят. Той имаше цици! Не. Тя! Защото, щом успях да отлепя очи от циците и да погледна към лицето му — не, нейното лице — разбрах, че Кид не е никакъв мъж.
— Не се казваш Джеймс, нали? — попитах съвсем ненужно.
— Невинаги — усмихна се тя. — Хайде!
Изправихме се и забелязах, че походката й се е променила. Преди се движеше като мъж, а сега беше ясно като бял ден — като гърдите под ризата й — че е жена.
Заспуска се по склона към оградата на плантацията и аз се втурнах да я настигна.
— Мамка му, човече. Как се превърна в жена?
— Иска ли питане, Едуард? Хайде, да си свършим работата. После ще се чудиш.
Всъщност нямаше нищо чудно. Честно казано, беше логично да се предрешава като мъж. Моряците мразят жените на борда. Суеверни са. Пожелае ли жена да живее на кораб, налага се чисто и просто да се превърне в мъж.
Помислих си колко ли смелост се изисква да се преобразиш. Какъв кураж е проявила. Повярвайте ми, срещал съм много необикновени хора. Някои лоши. Други добри. Повечето и лоши, и добри. Ако трябва да избирам измежду всички тях, препоръчвам ви да следвате нейния пример. Казваше се Мери Рийд. Знам, че няма да забравите името й. По-смела жена от нея не съм срещал.