40.
Докато чаках Мери, спотаен до портата, чух стражите да си говорят. Разбрах, че Торес е успял да изчезне. Интересно. А Принс се барикадирал в плантацията да си спасява животеца. Добре. Надявах се ледените пръсти на страха да стягат като в менгеме сърцето му. Надявах се ужасът да го държи буден нощем. Очаквах с нетърпение да го зърна в очите му, когато го убивам.
Първо обаче трябваше да вляза. А за това…
Ето я и нея. Признавам, че беше отлична актриса. Бог знае колко дълго ни бе заблуждавала, че е мъж, а сега се въплъщаваше в нова роля — да подлъже стражите, че страда. И да, справяше се съвършено.
— Стой! — извика войникът зад портата.
— Моля ви… раниха ме — простена тя. — Помогнете ми.
— Господи, Филип, погледни я. Наистина е зле.
По-състрадателният от двамата войници пристъпи напред и отвори портата.
— Сър, вие ми се свят, ще падна — промълви немощно тя.
Състрадателният войник й подаде ръка за опора.
— Бог да ви поживи, момчета — благослови ги тя и изкуцука през портата, която се затвори зад тях.
От мястото си не видях какво става, разбира се, но чух — изсвистя острие, заби се глухо в плът и с едва доловими стонове две тела тупнаха бездиханни на земята.
Вече и двамата бяхме вътре. Втурнахме се към имението. Робите навярно ни видяха, но се надявахме да не вдигнат тревога. Явно чуха молитвите ни, защото след броени секунди се вмъкнахме в къщата и с безмълвни сигнали проверихме крадешком всички стаи. Накрая го открихме в беседка в задния двор. Спотаени от двете страни на сводеста врата, надникнахме и го видяхме — седеше с гръб към нас, скръстил ръце върху корема си, и оглеждаше имението, доволен от живота — дебел робовладелец, натрупал състояние от чуждото страдание. Казах ви, че съм срещал мнозина злодеи. Лорънс Принс е на челно място в списъка.
Спогледахме се. Убийството се падаше по право на нея, но незнайно защо (понеже се опитваха да ме включат в редиците си?), тя ми махна да вървя и пое на разузнавателна обиколка из имението. Аз прекосих задния двор, пропълзях зад беседката и се изправих пред Лорънс Принс.
Извадих острието.
О, винаги го смазвах и излъсквах до блясък. Едно е сигурно за пиратите — не сме въртокъщници, както споменах, описвайки ви състоянието на Насау, но поддържаме оръжията си в блестяща форма. Същата философия, която важи за корабите. Въпрос на необходимост. Въпрос на оцеляване.
Та така с острието ми. Намокреше ли се, почиствах го основно и го полирах толкова съвестно, че вече изскачаше съвсем беззвучно от канията. Ето защо Принс не го чу.
Изругах и най-сетне той се обърна изненадано. Вероятно очакваше да види някого от стражите си и бе готов да го скастри за дързостта, че се е промъкнал зад гърба му и го е стреснал. Аз обаче забих острието в него и той се опули. Свлече се ококорен на земята, а аз задържах кинжала, докато кръвта изпълни белите му дробове и животът му започна да изтича.
— Защо клечиш над мен като злорада врана? — закашля се той. — Страданията на стареца те забавляват?
— Ти самият си причинил достатъчно страдания, господин Принс — отвърнах му с безизразен глас. — Получаваш си заслуженото, предполагам.
— Абсурдни главорези с абсурдна философия! — Последен жалък опит на умиращ мъж да е язвителен. — Живеете в света, ала не умеете да го променяте.
— Бъркаш подбудите ми, старче — усмихнах се. — Моята единствена цел са монетите.
— Като моята, момче, като моята — отрони той.
И умря.
Излязох от беседката, където лежеше тялото му, и чух шум. Вдигнах глава и видях Мъдреца Робърте — същия, какъвто го помнех — на балкона. Притискаше пистолет в слепоочието на Мери и — хитро! — стискаше китката й, за да не извади острието си.
— Намерих твоя човек — извика ми тя, все едно не забелязва пистолета, опрян в главата й.
Мъдреца нямаше да се поколебае да натисне спусъка. Искрите в очите му не оставяха никакво съмнение. Пламтяха. „Помниш ме, а — помислих си. — Мъжът, който гледаше равнодушно как ти вземат кръв?“
Помнеше ме.
— Тамплиерът от Хавана — кимна.
— Не съм тамплиер, друже — извиках му. — Беше уловка. Дойдохме да те спасим.
(Имах предвид, разбира се: „Да те изтезаваме, докато ни кажеш къде е Обсерваторията.“)
— Да ме спасите? Аз работя за господин Принс! /