— Е, при лош господар си се цанил тогава. Искаше да те продаде на тамплиерите.
Той подбели очи.
— Явно никой не заслужава доверие.
Навярно се поотпусна, защото в същия момент Мери се раздвижи. Ритна го с тока на обувката по пищяла и той изкрещя от болка. Тя се извъртя и се измъкна от хватката му. Посегна към ръката му, стиснала пистолета, но той я отметна назад, прицели се, стреля, но не улучи. Мери изгуби равновесие и той реши да се възползва от възможността — подпря се на парапета на балкона и я ритна с два крака. Тя се преметна с писък през решетките. Подскочих напред да я хвана, но Мери се улови за решетката на долния балкон.
Междувременно Мъдреца извади втори пистолет. Стичаха се стражи, привлечени от изстрелите.
— Робърте! — извиках, но вместо към войниците, той се прицели в камбаната.
Дрън!
Нямаше как да пропусне. Получи желания ефект. От сводестите врати в двора нахлуха войници. Мери се спусна ловко на земята и притича до мен, извадила скритото острие. Застанахме гръб о гръб, ала нямаше време да оценим противника на спокойствие. Загърмяха мускети и пистолети и ние запретнахме ръкави. Резултатът май беше по шестима на всеки. Умряха дванайсет мъже — някои по-смели и добри бойци, други — по-страхливи и непохватни, а един — съвсем негоден за битки — въртеше очи и хленчеше като агне на заколение.
Чухме тежките забързани стъпки на нови подкрепления и разбрахме, че моментът за оттегляне е настъпил. Втурнахме се през двора, а после през нивите, насърчавайки пътьом робите да бягат на свобода. Ако не ни преследваха десетки войници, щяхме да спрем и да ги принудим да побегнат.
По-късно, когато спрях да ругая злощастието, че съм изгубил Робърте, я попитах как се казва.
— Мери Рийд — отвърна тя и в същия момент усетих нещо да притиска слабините ми. Погледнах надолу и видях, че е скритото острие на Мери. Тя се усмихваше, слава богу. — Но нито дума на никого! — предупреди ме. — Или и ти ще станеш жена!
Не казах на никого. Все пак тази жена умееше да пикае права. Не смятах да я подценявам.
41.
Януари 1718 година
Скъпи Едуард,
Пиша ти с тъжна новина — преди месец баща ти почина. Погуби го плевритът. Слава богу, не го измъчваха болки и умря в прегръдките ми. Поне бяхме заедно до самия край.
За да се прехранвам, започнах работа в местната кръчма. Изпращай писмата си там, ако решиш да се свържеш с мен. Понякога чувам слухове за подвизите ти. Говорят, че си жесток пират. Надявам се да ми пишеш и да разсееш страховете ми. За съжаление не съм виждала Каролин, откакто ти замина, и не мога да те осведомя как е със здравето.
Мама
Погледнах адреса на подателя. Не знаех дали да се смея, или да плача.
42
Е, знам, че бях в Насау в началото на 1718 година — къде другаде да бъда, Насау бе моят дом — но честно казано, помня само откъслеци. Защо ли? Задайте въпроса на вътрешния ми глас. На онзи, който нашепва, че имате нужда от още едно питие, макар да съзнавате, че сте пили достатъчно. Тихият гласец упорстваше и не ми позволяваше да подмина „Олд Ейвъри“. Настояваше да се отбия и да убия деня, а после да се събудя на другия ден — махмурлия донемайкъде — с чувството, че само едно ще ме ободри: халба, сервирана от Ан Бони, барманката в „Олд Ейвъри“. А сетне? Сетне целият кръг — проклетият порочен кръг — се повтаря отново.
Да, вече разбирам, че пиех, за да удавя неудовлетворението, но така е с пиенето — често не съзнаваш причината, докато не стане късно. Не проумяваш, че пиенето е симптом, а не лекарство. И така, седях и пиех, докато Насау се рушеше пред очите ми. Бях толкова пиян, че дори не изпитвах отвращение. Ден след ден висях на любимата си маса в „Олд Ейвъри“ и се взирах в омачканата избледняла рисунка на Обсерваторията или се мъчех да съчиня писмо до мама или до Каролин. Мислех за татко. Питах се дали пожарът във фермата не ускори кончината му. Питах се дали не съм виновен аз и разбирах, че отговорът е причината писмата ми до мама да се озовават смачкани на топка на пода в кръчмата.
Признавам, че не бях толкова обсебен от проблемите си, та да забравя да си плакна очите с красивия задник на Ан Бони, макар тя да беше недостъпна (на думи, имам предвид; обаче обичаше компанията на пиратите, ако схващате накъде бия).
Ан пристигна в Насау със съпруга си Джеймс — пират и проклет късметлия, че е женен за нея. Тя обаче не се свенеше да хвърля изкусителни погледи на мъжете, та се питах дали Джеймс Бони не си е взел и беля с нея. Обзалагам се, че да сервира бира в „Олд Ейвъри“ не беше негова идея.