— В този град има само пикня и насекоми — оплакваше се тя, издухвайки кичурите коса от лицето си.
Имаше право, но въпреки това оставаше — отблъскваше задявките на повечето и приемаше ухажването на малцината щастливци.
Горе-долу по онова време, докато се валях в самосъжаление и по цели дни се борех с махмурлука, подхранвайки следващия, чухме за пръв път за кралската амнистия.
— Торба с лайна!
Каза го Чарлс Вейн. Думите му пробиха пелената на предобедното опиянение, върху което работех.
Кое е торба с лайна?
— Измама е — изрева той. — Искат да ни размекнат, преди да нападнат Насау! Ще видите. Запомнете ми думите!
Каква измама?
— Не е измама, Вейн — възрази Черната брада с необичайно сериозен глас. — Чух го от устата на бермудския капитан. Ще помилват всеки пират, който пожелае.
Помилват… Аха…
Хорниголд също беше в кръчмата.
— Измама или не, ясно е, че британците ще се върнат в Насау — отбеляза той. — Въоръжени, разбира се. Понеже няма по-добри идеи, съветвам ви да се снишите. Никакво пиратство, никакво насилие. Да не рошим перушината на краля засега.
— Хич не ме е грижа за перушината на краля, Бен! — отсече Черната брада.
Бенджамин се обърна към него.
— Ще се загрижиш, щом изпрати войниците си да прочистят острова ни. Огледай се, човече, струва ли си да умреш за тази клоака?
Имаше право, разбира се. Насау вонеше все повече с всеки изминал ден — на гнусна смесица от лайна, канавки и гниещи скелети. Въпреки това — колкото и да ви е трудно да повярвате — тази гнусна смесица си беше нашата воня и ние бяхме готови да се сражаваме за нея. А и когато си пиян, не смърдеше толкова нетърпимо.
— Да, това е нашата република, нашата идея — настоя Черната брада. — Свободна земя на свободни хора. Забрави ли? Изглежда мърляво, вярно. Но нима не си струва да се биеш за идеята?
Бенджамин сведе очи. Решил ли беше вече? Беше ли направил своя избор?
— Не съм сигурен — каза той. — Погледна ли плодовете на дългогодишния ни труд, виждам развала… лентяйство… глупост.
Помните ли как ви описах Бенджамин? Споменах, че се облича и държи различно, по-скоро като военен. Хвърляйки поглед назад, мисля, че никога не е искал да бъде пират; амбицията го дърпаше към другата страна — към военния флот на Негово Величество. Не обичаше да напада кораби — рядко срещана неохота сред нас. Черната брада веднъж ми разказа как кораб под негово командване завладял едномачтов платноход, но Бенджамин откраднал само шапките на пътниците. Само толкова — шапките. Навярно смятате, че възрастта го е размекнала и не е искал да тормози хората. Вероятно имате право, факт е обаче, че от всички нас Бенджамин Хорниголд приличаше най-малко на пират и изглежда не искаше да приеме, че е пират.
При това положение случилото се по-късно не би следвало да ме изненадва.
43.
Юли 1718 година
Скъпа моя Каролин…
В онзи ден (място: „Олд Ейвъри“, макар да е излишно да го казвам) успях да стигна дотук.
— Изливаш чувствата си? — Ан застана до мен, смугла и красива — пир за очите.
— Пиша кратко писмо. А и нея едва ли я е грижа.
Смачках писмото и го захвърлих.
— Ах, каменно сърце имаш — въздъхна Ан и се върна зад бара. — Би трябвало да е по-нежно.
Да, помислих си. Имаш право, момиче. Ала ако сърцето ми беше нежно, щеше да се разтопи от мъка. Откакто в Насау пристигна вестта за кралската амнистия, градът се раздели на такива, които се възползваха от помилването, други, които смятаха да се възползват (след един последен удар) и трети, които бяха категорично против помилването и проклинаха всички останали, предвождани от Чарлс Вейн и…
Черната брада? Старият ми приятел си пазеше барута сух, но явно бе решил, че пиратският живот вече не е за него. Търсеше плячка далеч от Насау. Новини за големи удари и странни съюзи достигаха до нас. Усъмних се, че напускайки Насау, Черната брада не е възнамерявал да се връща. (И доколкото знам, не се е връщал.)
А аз? Е, от една страна, гледах да не се сближавам особено с Вейн. От друга, не исках да приема предложението за помилване и следователно бях принуден да другарувам с Вейн, независимо дали ми харесва или не. Вейн очакваше якобитски подкрепления, ала те така и не пристигнаха. Сетне започна да крои планове да замине и да основе пиратска република другаде. Подкани ме да тръгна с него. Нямах избор, освен да приема и да го последвам с „Гарвана“.
После настъпи онова утро — няколко дни преди да отплаваме — когато седях на терасата на „Олд Ейвъри“, опитвах се да напиша писмо на Каролин и убивах времето с Ан Бони. От пристанището ненадейно долетя оръдеен залп. Салют с единайсет топа. Веднага разбрахме какво предстои. Бяхме предупредени. Британците идваха да завладеят острова.