Бяха обсадили и двата подстъпа към пристанището. Военните кораби „Милфорд“ и „Роуз“ бяха „мускулите“, ескортиращи флотилия от още пет кораба с войници, занаятчии, провизии, строителни материали — цяла колония, дошла да прогони пиратите и да вкара Насау в правия път. Предвождаше ги флагманът „Делисия“. От него се спуснаха лодки, които да преплават корабното гробище и да стигнат до брега. Когато слязохме там, където се бяха стекли всички обитатели на Насау, мъжете от лодките вече излизаха на сушата. Сред тях забелязах не кой да е, а стария си приятел Удс Роджърс. Слизаше от лодката, загорял от слънцето и изрядно вчесан и избръснат както винаги, макар и с по-измъчено лице. Помните ли обещанието му да стане губернатор на Хавана? Е, изпълняваше го. Помните ли как сподели с мен намерението си да изкорени пиратите от Насау? Изглежда щеше да осъществи и него.
Никога не съм копнял повече за Черната брада. Знаех, че старият ми приятел Едуард Тач щеше да прецени правилно откъде духа вятърът. Смесица от инстинкт и лукавство щяха да му помогнат да се ориентира.
— Мътните ме взели! — промърмори Басмения Джак до мен (изкушавайки съдбата). — На крал Джордж му е писнало от шикалкавенето ни. Кой е мрачният тип?
— Капитан Удс Роджърс — отговорих и понеже не бързах да се срещна отново с него, се смесих с тълпата.
Бях достатъчно близо обаче да видя как му подават пергамент и как му хвърля едно око и подхваща:
— Искаме да преговаряме с хората, които се наричат управници на този остров. Чарлс Вейн, Бен Хорниголд и Едуард Тач. Представете се, моля.
Бенджамин пристъпи напред.
— Страхлив подлец! — изруга Джак.
Уместна забележка. Защото този момент отбеляза края на Насау и зачеркна надеждите ни за републиката.
44.
Ноември 1718 година
Едва когато го видях, осъзнах колко ми е липсвал.
Не подозирах, че скоро ще го изгубя завинаги.
Намирах се на брега на Северна Каролина, в залива Окракоук. Наближаваше изгрев-слънце, а той пируваше — разбира се — и бе будувал цяла нощ — разбира се.
Лагерни огньове блещукаха по целия бряг. Мъжете танцуваха жига в съпровод на цигулка, подаваха си бутилки ром и се кикотеха гръмогласно. Див глиган се въртеше на шиш и изкусителната миризма разбуни стомаха ми. Навярно тук, в залива Окракоук, Черната брада бе основал своя пиратска република и изобщо не възнамеряваше да се върне в Насау и да въдвори порядък.
Чарлс Вейн вече разговаряше с него. Газех по пясъка към тях, предвкусвайки рома и печеното месо. Чарлс Вейн се изправи.
— Разочарова ме, Тач! Изрева той, забеляза ме и добави: — Иска да остане тук. Да върви по дяволите с кучите синове, решили да го последват до бесилката!
Вейн би прерязал гърлото на всеки друг, задето предава каузата. Не и на Черната брада. Черната брада би оковал всеки друг за безочливото ругателство. Не и Вейн. Защо ли? Вероятно от чувство за вина, че е загърбил пиратството. Или понеже, каквото и да мислех за Чарлс, храбростта и предаността му на каузата бяха достойни за възхищение. Никой не се противопостави по-решително на амнистията от Чарлс. Никой не беше по-остър трън в задника на Роджърс от него. Той се насочи срещу британската блокада с брандер, избяга и продължи да организира удари в Ню Провидънс, като подкопаваше властта на Роджърс и се надяваше да получи подкрепа. Въпросното подкрепление се обличаше в черно, когато се сражаваше, и се наричаше Черната брада. Ала когато пристигнах на брега в онова свежо утро, Чарлс Вейн явно бе изгубил и последната си надежда.
Той си тръгна, вдигайки с крака пелени от пясък. Отдалечаваше се от топлината на лагерните огньове, разтреперан от гняв. Изпратих го с поглед, а сетне се взрях в Черната брада. Седеше с разкопчан колан и куртка, а издутото му шкембе изопваше ризата. Той не продума. Махна ми мълчаливо да се настаня на пясъка до него, подаде ми бутилка вино и зачака да отпия.
— Ама че досадник! — възкликна завалено, сочейки далечината, където Чарлс Вейн бе изчезнал.
„Е, проблемът е, че старият неудачник Едуард Кенуей иска същото като досадника“, помислих си.
Макар и отдаден на каузата, Вейн не се радваше на предаността на братството. Жесток открай време, напоследък той бе станал още по-безмилостен и кръвожаден. Разказваха ми как новият му трик бил да измъчва пленниците, като ги завързва за бушприта, пъха кибритени клечки под клепачите им и ги запалва. Дори най-верните му сподвижници започваха да се разколебават. Вероятно Вейн го знаеше не по-зле от мен — че Насау се нуждае от водач, умеещ да вдъхновява. Насау се нуждаеше от Черната брада.