— Нямам излишна лодка — извика в отговор Мейнард и добави след малко: — Но скоро ще ви настигна с кораба.
Черната брада изруга и вдигна тост с чаша ром:
— Ще се пържите в пъкъла, страхливци. Никого няма да пощадя!
— Не очаквам пощада, Едуард Тач, но и ти не очаквай!
Двата кораба под командването на Мейнард продължаваха упорито напред и за пръв път видях приятеля си Едуард Тач в безизходица. За пръв път ми се стори, че зървам в очите му объркване и боязън.
— Едуард… — опитах се да го дръпна настрани, да седнем заедно както толкова много пъти в „Олд Ейвъри“ и да измислим план. Не за удар и трофеи обаче, а за бягство от англичаните. За спасение. Екипажът около нас работеше в алкохолен унес. Черната брада продължаваше да се налива с ром и да крещи все по-гръмогласно. И разбира се, колкото повече се напиваше, толкова по-безразсъдни и прибързани решения взимаше. Заповяда да заредим оръдията и понеже нямахме гюлета, ги напълнихме с пирони и парчета старо желязо.
— Едуард, недей…
Понечих да го спра, защото сигурно имаше по-добър, по-тактичен начин да избягаме от англичаните. Канонадата щеше да подпише смъртните ни присъди. Бяхме по-малко, имахме по-малко оръдия. Хората на Мейнард не бяха пияни и в очите им светеше фанатична решимост. Искаха едно — Черната брада — пияния, гневен, яростен и вероятно тайно ужасен пират.
Бум!
Стори ми се, че се разминаваме с целта, но плътна завеса от дим и пясък препречваше обзора ни. Затаили дъх, чакахме дълго да видим какви поражения са нанесли оръдията ни. Чувахме викове и трясък на разтрошени дъски. Явно все пак ударът беше сериозен. Щом мъглата се разнесе, забелязахме, че един от преследващите ни кораби се е отклонил към брега. Другият също изглеждаше пострадал. На борда не се мяркаха никакви моряци, по корпуса му личаха пробойни. Екипажът ни нададе немощен, но въодушевен възглас, обнадежден, че не всичко е изгубено.
Черната брада ме погледна и ми намигна.
— Другият не се е отказал, Едуард — предупредих го. — Ще отвърнат на огъня.
Наистина отвърнаха на огъня. Използваха верижни гюлета и разрушиха кливера ни. В следващия миг победоносните ни викове се превърнаха в крясъци — неспособен да плава, корабът ни се лашна настрани и се килна към стръмния бряг, облизвайки скалите с раздробените си мачти. Докато се клатехме безпомощно в пролива, преследвачът ни се насочи към десния ни борд, предоставяйки ни добра възможност да видим с каква мощ продължава да разполага. Привидно оскъдна. Пред руля стоеше мъж, а Мейнард ръкомахаше до него и викаше:
— Не променяй курса, изравни се с тях.
В този момент Едуард реши, че нападението е най-добрата защита. Нареди на моряците да се въоръжат и да се подготвят за абордаж. Строихме се с извадени саби и пистолети за последна битка в безлюдния тесен пролив в Новия свят.
Барутен дим се стелеше над нас на дебели пластове като хамаци във въздуха. Щипеше очите ни и придаваше на сцената зловещ привкус, сякаш английският платноход е призрачен кораб, появил се от диплите на мъртвешка мъгла. Допълвайки ефекта, палубата му пустееше, с изключение на кормчията и Мейнард, който въртеше диво очи и крещеше като побъркан:
— По-близо, по-близо…
Изражението му, да не споменавам състоянието на кораба му, ни окуражиха, че противникът е пострадал по-тежко, отколкото ни се стори отначало. Казахме си, че това в крайна сметка няма да се окаже последната ни битка и ще доживеем други сражения.
Илюзорна надежда, както скоро разбрахме.
Снишени зад планшира, в гробната тишина чувахме само все по-истеричните крясъци на Мейнард. Не знаехме колцина са оцелели на борда на английския кораб, ала поне един от нас се чувстваше уверен.
— Отсекли сме им главите! Останали са само трима-четирима! — извика Черната брада.
Забелязах, че е надянал черната си шапка и в брадата му горят фитили. Надмогнал махмурлука, обвит в пушек и пламъци, Едуард Тач приличаше на дявол.
— Да скачаме на борда и да ги накълцаме на парчета!
Само трима-четирима? Живите сигурно са повече.
В същия момент киловете на корабите ни се сблъскаха и с боен вик Черната брада ни поведе към палубата на британския платноход. Втурнахме се към Мейнард и кормчията. Оказа се обаче, че Мейнард е добър актьор като приятелката ми Мери Рийд. Щом пиратите скочиха на кораба му, дивото истерично изражение изчезна от лицето му и той изкрещя:
— Сега, момчета, сега!
Капандурата на квартердека се отвори и капанът щракна. Бяха се скрили от нас, преструваха се на мъртви, за да ни подмамят да дойдем. А сега излязоха като пълчища плъхове, побягнали от наводнен трюм — две дузини срещу дванайсет дръзки пирати. Тутакси трясък на стомана, пукот на пистолети и крясъци изпълниха въздуха.