Ударих с юмрук първия нападател и същевременно извадих скритото острие, отскачайки настрани от фонтана от кръв и сополи, рукнал от носа му. Понечих да пусна в действие пистолета, който стисках в другата си ръка, но чух Черната брада да ме вика:
— Кенуей!
Беше паднал. Единият му крак кървеше лошо. Защитаваше се със сабята и молеше за пистолет. Подхвърлих му моя, той го улови и повали моряк, налитащ му със закривената си сабя.
Ала беше мъртъв. И двамата го знаехме. Всички го знаехме.
— В свят без злато щяхме да бъдем герои! — извика той, когато го нападнаха от всички страни, предвождани от Мейнард.
Осъзнал, че краят му наближава, Черната брада оголи зъби и размаха сабя. Мейнард изпищя с поаленяла ръка. Отстъпи назад и изпусна сабята си. Извади пистолет от колана си, стреля, улучи Едуард по рамото и пак го събори на колене. Ръмжейки, старият ми приятел продължи да посича със сабята си враговете, стълпили се около него като безмилостен рояк.
Другарите ми падаха около мен един по един. Извадих втория си пистолет, стрелях и отворих трето око в челото на един от англичаните. Заместиха го други. Пронизвах ги, разсичах ги безпощадно. Страхът, че следващият ми нападател ще умре като предишните, поохлади за миг ентусиазма им и аз си позволих да погледна към Едуард. Коленичил, приятелят ми умираше от десетки рани, ала продължаваше да се бие, заобиколен от лешояди, кълцащи го с остриетата си.
С отчаян и гневен вик се завъртях с разперени ръце, очертавайки с острието си гибелен периметър, в който враговете ми не дръзваха да пристъпят. Втурнах се светкавично напред, ритнах първия, изпречил се пред погледа ми, в гърдите и използвах тялото му като трамплин, за да прескоча бариерата от мъже около мен. Замахнах с острието и двамина паднаха с отворени вени, а кръвта им оцвети в червено палубата със звучен плисък. Спуснах се към другия край на кораба да помогна на приятеля си.
Не успях. Отляво върху мен връхлетя моряк и ме спря. Огромният свиреп мъж тичаше право срещу мен. Движехме се с такава скорост, че не съумяхме да овладеем инерцията, сблъскахме се, преобърнахме се през парапета и паднахме в морето.
Преди да се озова във водата, видях как гърлото на приятеля ми зейва и по гърдите му руква кръв. Подбелил очи, Черната брада падна за последен път.
46.
Декември 1718 година
Не знаете какво е болезнен писък, докато не чуете мъж с простреляно коляно да пищи от болка.
Така Чарлс Вейн наказа капитана на британския кораб, превозващ роби. Преди да го вземем на абордаж, въпросният съд буквално надупчи коритото на Вейн, та се наложи да доплаваме до него с „Гарвана“ и да издърпаме мъжете му на палубата. Вейн се разяри, но дори гневът не извиняваше избухването му. Все пак цялата експедиция беше негова идея.
Скрои плана скоро след смъртта на Едуард.
— Е, видяха сметката на Тач… — отбеляза той.
Седяхме в капитанската каюта на „Гарвана“. Басмения.
Джак спеше пиян до нас, изпружил крака над стола по начин, предизвикващ гравитацията. И той отказа да приеме предложението на краля за помилване, та нямаше отърване от него.
— Противникът ни превъзхождаше — обясних. Споменът за гибелта на Черната брада изплува пред очите ми като неканен гостенин. — Не успях да му помогна.
Представих си как падна, как го видях да умира с прерязано гърло, посечен като бясно куче. Отпих голяма глътка от рома да прогоня картината.
Чух, че провесили главата му от бушприта като трофей.
И ни наричаха измет.
— Беше свиреп пират, мътните го взели, но с раздвоено сърце — промърмори Чарлс.
Дълбаеше масата ми с върха на ножа си. Бих казал на всеки друг гост да престане, но не и на Чарлс Вейн. Чарлс Вейн, победен от Удс Роджърс. Чарлс Вейн, покрусен от смъртта на Черната брада. И най-вече — Чарлс Вейн с нож в ръката.
Имаше право обаче. Дори да бе оцелял, Черната брада едва ли щеше да продължи по същия път. Да застане начело и да ни изведе от безизходицата не се нравеше на Едуард Тач.
Замълчахме. Навярно и двамата мислехме за някогашния ни дом — Насау. Или и двамата се питахме какво ще правим в бъдеще, защото след няколко минути Вейн си пое дълбоко дъх, окопити се и се плесна с юмруци по бедрата.
— Е, Кенуей! Сетих се за твоя план… За Обсерваторията, с която ни надуваше главите. Как да разберем дали наистина съществува?