Погледнах го намръщено да видя дали се шегува. Нямаше да е първият. Често вземаха на подбив историите ми за Обсерваторията. Не бях в настроение да изтърпя поредния присмех. Не сега. Той обаче изглеждаше съвсем сериозен. Приведен напред, очакваше отговора ми. Басмения Джак продължаваше да хърка.
— Трябва да намерим кораб, превозващ роби. Нарича се „Принцеса“. На борда работи човек на име Робърте. Той ще ни каже къде е Обсерваторията.
За жалост първият кораб на Кралската африканска компания, на който се натъкнахме, надупчи кораба на Вейн — „Рейнджър“, и се наложи да го спасявам. В крайна сметка успяхме да настигнем кораба с робите и да го вземем на абордаж. След като хората ни усмириха екипажа, намерихме капитана.
— Твърди, че „Принцеса“ отплава от Кингстън през месец-два — обясних на Вейн.
— Добре. Променяме курса — кимна Вейн.
Щяхме да се отправим към Кингстън и да се сбогуваме по живо, по здраво с капитана на кораба, натоварен с роби, ако той не бе извикал гневно:
— Съсипахте ми платната и такелажа! Дължите ми обезщетение.
Всеки наоколо, който познаваше Чарлс Вейн, би ви казал какво ще последва. Не точно, а в общи линии — жестоко насилие, никаква милост. Вейн се обърна рязко, извади пистолета и тръгна бързо и яростно към капитана. Опря дулото в капачката на коляното му, постави длан пред него, та кръвта да не го опръска, и натисна спусъка.
Не се поколеба. Изпълни равнодушно наказанието. После се отдалечи.
— По дяволите, Вейн!
— Ти си Сатана, Вейн! — възкликна Басмения Джак в рядък пристъп на трезвеност и бунтарство — факт, почти толкова шокиращ, колкото пронизителните писъци на капитана.
— Не се ебавай с мен, Джак — предупреди го Вейн.
— Това ми е работата! — озъби се Басмения Джак, обикновено пиян до премала, но днес очевидно в настроение да се опълчи на Вейн. — Момчета! — извика той и сякаш по даден знак — все едно са чакали момента — неколцина другари на Басмения Джак пристъпиха напред с извадени саби.
Бяхме малцинство, но Адевале посегна дръзко към дръжката на закривената си сабя. Възнаградиха го с тежък юмрук по лицето и той падна заднишком върху палубата.
Пред моето лице пък се изпречиха няколко дула, когато пристъпих напред да му помогна.
— С момчетата свикахме съвещание, докато си губехте времето с този тук — обясни Басмения Джак. — И те решиха, че ще съм по-добър капитан от вас, безумни кучета!
Посочи Адевале и кръвта ми кипна при следващите му думи:
— Този ще го продам за десетачка в Кингстън. С вас двамата обаче не искам да рискувам.
Заобиколени, аз, Чарлс и хората ни бяхме безпомощни. В ума ми се блъскаха хаотични мисли. Питах се защо всичко се обърка. Наистина ли се нуждаехме толкова от Черната брада? Наистина ли разчитахме толкова много на него, че оплетохме ужасно конците след смъртта му? Явно. Така изглеждаше.
— Ще се разкайваш за този ден, Ракам — просъсках.
— Вече се разкайвам за повечето — въздъхна метежникът. Пъстроцветната му индианска риза бе последното, което видях, преди един от лакеите му да пристъпи напред, стиснал черен чувал, и да ми го нахлузи върху главата.
47.
Така се озовахме на Провиденция. След месец плаване с осакатения „Рейнджър“ по-точно.
Джак ни остави храна и оръжия, но нямаше как да направляваме кораба и цял месец се носихме по водата, мъчейки се напусто да скърпим платната и да поправим счупените мачти. По цели дни помпахме и водата, нахлуваща в трюма, за да не потънем. Цял месец слушах Вейн да бълва змии и гущери денем и нощем. Размахваше безпомощно юмруци и крещеше:
— Ще те пипна, Джак Ракам! Ще ти разпоря корема! Ще ти извадя червата и ще си направя арфа.
През 1718 година празнувахме Коледа на „Рейнджър“, подскачайки като захвърлена бутилка по вълните, молейки за милост стихиите. Само ние двамата — той и аз. И разбира се, нямахме календар, та не знаехме точно кога се пада Бъдни вечер и кога настъпва новата 1719 година. Готов съм да се обзаложа обаче, че съм ги отпразнувал, слушайки как Чарлс Вейн проклина морето, небето, мен и особено старата си дружка Басмения Джак. ‘
— Ще те пипна! Ще видиш тогава, мръсен кучи сине!
Понечех ли да възразя, посочвайки, че неспирните му крясъци не приповдигат духа ни, а точно обратното, той се нахвърляше върху мен.
— Страшилището Едуард Кенуей проговори! Кажи ни, премъдри капитане, как да се измъкнем от затруднението? Гений като теб навярно знае как да управлява кораб без платна и без кормило?
Как не се избихме през този месец, така и няма да разбера, но слава на Бога, видяхме суша. Надавахме възторжени възгласи, прегръщахме се, подскачахме нагоре-надолу. Спуснахме малка лодка от разнебитения „Рейнджър“ и докато се свечеряваше, загребахме към брега, а после се строполихме на пясъка изтощени, но на седмото небе, че след трийсет дни в открито море най-сетне сме на твърда земя.