Ераст Петрович дълго се разхожда по крайбрежната алея, оглеждаше вълшебния замък, подобен на мираж - сияещ със светлините си, плашещ и привличащ, той се поклащаше като безтегловен между тъмносиньото небе и черното море с преливащи се отблясъци. Шоколадовият „русобалт" на Шубин бе паркиран между другите автомобили и екипажи. Шофьор нямаше. Значи подполковникът сам си кара колата - чудесно.
От паркинга Фандорин се разходи и до кея с лодките, там изпуши една пура. И едва след това с ленива походка на гуляйджия-безделник се насочи по дългия дървен мост към обителта на долните страсти.
На касата, където се вземаха жетоните, Ераст Петрович, който вече окончателно се бе вживял в ролята, подсвирна:
- Виж ти!
Тук не си играеха на дребно. Най-евтиният жетон, червеният, бе за пет рубли, синият струваше десет, жълтият - двадесет и пет рубли. Публиката вземаше основно сини и жълти. Фандорин имаше у себе си три стотачки, това съвсем не бяха малко пари, но двамата играчи преди него обмениха единият пет хиляди, другият - петнадесет.
- Днес ще карам по-полека - сконфузено обясни Ераст Петрович (или по-точно човекът, чиято роля изпълняваше) на касиера.
- Заповядайте в гардероба - отвърна онзи не особено любезно.
Отдясно, пред прозорче с табелка „Гардероб" се бе строила малка опашка, което за лятно време беше странно.
Фандорин вдигна рамене и понечи да подмине, но в този момент му се лепна някакъв нисък човек с омачкана физиономия, на която с болезнен блясък мигаха черни, възпалени очи.
- Досега не съм ви виждал тук - каза непознатият, като си свали шапката с угодническа усмивка. - За първи път ли ви е?
- За първи.
- Мога да ви придружа. Да подскажа, да опазя, да обясня.
Познат типаж. Такива се навъртат край игралните домове по цял свят. Има алкохолици, има опиумомани и кокаинисти, а това е друга болест - нарича се „игромания".
- Ако ви се откъсне от сърцето един червен жетон, господине, на мен ми стига.
„Май един чичероне няма да ми навреди".
- Ако съм доволен - ще получите жълт - обеща Фандорин и човечето грейна.
- Няма да ви разочаровам!
- Как да ви наричам?
- Юшка.
Ераст Петрович се навъси.
- Така няма да стане, представете се някак по-обстойно.
- Имаше време, когато се казвах Юсуф Абдурахманович и дори Юсуф ага. Ако колелото на Фортуна се завърти отново, ще поискам пак да ме величаят с цялото необходимо уважение, а засега - Юшка и на „ти", повече не заслужавам.
Просякът унизено се поклони. Не се осмели да попита как се казва благодетелят.
- Ами, хайде, водете ме във вертепа на порока.
Юшка деликатно, с два пръста, го хвана за ръкава.
- Трябва да ви предупредя. Ако носите оръжие, трябва да го предадете. Иначе на входа ще ви спипат. Тук пазачите са печени, специално обучени.
Едва сега Фандорин забеляза, че гардеробиерът приема не бастунчетата и шапките на посетителите, а кинжали, пистолети, револвери.
- Това е Баку - повтори вездесъщата местна фраза гидът. - Хората са темпераментни. Може да се стигне до смъртоубийство. А се е случвало и някой да се застреля направо в залата.
Пред помпозния вход двама гъвкави юнаци с факирски жестове измерваха тялото на тлъстичък господин с туземни одежди. По маниера се виждаше - майстори на претърсването.
Май големият „Уебли" ще трябва да бъде оставен на гардероб. Малкият, Деринджър", окачен отзад на колана - също. Тези ще го намерят.
„Може би така е и по-добре. Ще облекчи задачата".
- Веднага си личи, че сте сериозен човек - одобри деринджъра Юшка. - Два пистолета винаги са по-добре от един. Не искате ли първо да се поразходим?
- Искам, да.
Ераст Петрович бавно закрачи из просторната зала, където май се играеха всички съществуващи хазартни игри от бакара до покер, но повечето маси все пак бяха с рулетка. Тютюнев дим се издигаше към полилеите, на естрадата нежно пееха цигулки, сервитьорите разнасяха мезета и напитки. Имаше стотина души, не по-малко.
„Всичко е прекрасно, но къде е синият мундир?"
Екскурзоводът пристъпяше отстрани, но не спираше да приказва.
- Обърнете внимание - той посочи някакъв кльощав субект, който висеше зад гърбовете на играещите. - Местна забележителност. Наследил от баща си милиони и проиграл всичко. Решил да посегне на живота си. С последните рубли подготвил прощален банкет. Там при него дошъл приятел на покойния му баща, предал му запечатан плик. Отваря - писмо от покойния му родител. Така и така, знам, че ти, мерзавецо, ще пропилееш всичко след смъртта ми. Майната ти, не ми е жал. Но слушай волята на баща си. Не смей да се стреляш -иди и се обеси на полилея в кабинета ми, там, където с непосилен труд спечелих милионите, които са отишли на вятъра. Синът така и постъпил. Вързал въжето, скочил от стола, а полилеят - хоп, откъртил се. Изпод гипсовите орнаменти върху него се стоварил чувал червонци! Таткото искал да даде на сина си урок, да се вразуми и да не прави глупости.