- Не с главата надолу, с краката! - каза руснакът. - Нека се помъчи гадта.
Те вдигнаха Фандорин над ямата, от нея се носеше плътна и отвратителна миризма на нефт.
- Раз, два, пускай!
Падането беше кратко - само няколко метра. С глухо, лениво плискане Ераст Петрович цамбурна в рядката кал, краката му се опряха в дъното, изправи се. Шлаката му стигаше до кръста. Стъпалата почти веднага започнаха да потъват надолу. Беше невъзможно да измъкне крака от тази здрава хватка.
Наоколо цареше непрогледен мрак. Само горе се сивееше сумрачен квадрат.
- Умри, куче!
Такова бе последното „сбогом", отправено към Фанодрин от човечеството.
„Симон разправяше, че кладенците засмукват задушилите се надничари".
Всеки миг Ераст Петрович сякаш ставаше с един дюйм по-нисък. Или нивото на лепкавата маса се вдигаше? Налагаше се да диша с уста - в пропития с изпарения въздух почти нямаше кислород.
Фандорин няколко минути се опитваше да охлаби въжетата. Но те бяха стегнати здраво. От напъните и мятането потъването в тресавището се ускори. Нефтът вече достигаше до средата на гърдите му. Ераст Петрович много пъти беше размишлявал каква ще бъде тя - неговата смърт. Но и в най-мрачните фантазии не си бе представял нещо толкова ужасно.
„Един благороден мъж помни: достойнството не е в това какво ти се случва, а в това как се държиш!".
Той погледна нагоре, за да види за последно парче от космоса - пък било то и малко и сиво. В квадратната дупка - в този смъртен миг това му се видя като особено гнусна подигравка - светеше бледата звезда Венера.
Кара Хасим
Черно петно засенчи звездата на любовта. Глас, който в кладенеца прозвуча оглушително силно, викна нещо неразбираемо:
- Ай киши, сен сагсан?
Като нищо някой от бандитите се беше върнал, за да се погаври за последно, но Ераст Петрович се зарадва дори на такъв посетител.
„Трябва да го подразня! Да му извикам нещо ужасно. Да се засегне и да ме застреля! Каквото и да е, само да не потъна жив в този гнусен нефт!"
Проблемът бе там, че Фандорин не владееше изкуството на словесните оскърбления. Толкова години бе живял на този свят, но така и не беше успял да се научи. А сега от това зависеше животът му. Тоест смъртта.
Представителите на малките народи са извънредно чувствителни, когато засягат националното им чувство. А ако се съдеше по имената, повечето от онези, които го бяха нападнали, бяха арменци.
И Ераст Петрович взе да обсипва с хули иначе невинната арменска нация, което никога не би си позволил, ако не бе ужасът пред лицето на мъчителната смърт.
- Вай, правилно викаш - избоботи непознатият. - Руснак, а правилно говориш! Сега ще те гледам! Тук някъде едно лампа имаше.
Сянката изчезна и отново грейна коварната звезда.
Но след минута горе се появи светещо кълбо и започна бавно да се спуска надолу.
Това бе стъклен газеник. Той спря над главата на давещия се, като леко се поклащаше на въжето.
Сега гърлото на кладенеца не се виждаше, за сметка на това от мрака изплуваха черните му слузести стени.
- Проклет да си, мръсно куче! - не особено уверено каза Фандорин, като примижа. Той не разбираше какво се случва.
- Мръсен си ти - отвърна гласът. - Цялото ти глава е черно. Искаш съвсем да потъваш? Чакай, не потъвай.
Лампата се плъзна нагоре.
Отново стана тъмно. Още по-тъмно отпреди. Ераст Петрович се дръпна, напъна всичките си сили, които съвсем не бяха малко, но въжетата не поддадоха. Само потъна още по-дълбоко, почти до врата.
Фандорин стисна зъби, за да не закрещи и да не помоли непознатия, който и да е той, да го спаси. Благородният мъж моли за спасение само Бог. И то само в случай, че вярва в него.
- Господи - промърмори Ераст Петрович, - ако ти е все едно дали вярвам в теб или не, направи нещо. Иначе скоро ще се изправя пред теб и ще те запитам защо постъпи така с мен.
Възможно е Всевишният да се е уплашил или да му е станало съвестно. А може би просто засега да не е влизало в плановете му да се среща с Ераст Петрович. Но над главата му отново изгря светлината и започна да се приближава.
Отново бе същата лампа, но сега от едната й страна висеше нож с тясно острие. То съблазнително блещукаше и се поклащаше от една страна на друга.
- Хенджелът е остър - изрече отгоре гръмогласният бас. - Зъбите вземаш, режеш въжето. Едно клъц - готово.
Да се изправи на пръсти не беше добра идея - само потъна по-надолу. „Хенджелът" (вероятно „кинжалът") висеше точно пред носа на вързания, но се оказа доста трудна задача да захапе със зъби дръжката му. Фандорин изви шия. Опита от едната страна, от другата. Не става!