Ето кое изкуство трябваше да усвоява, а не бягане по тавана!
Четвъртият опит все пак беше успешен. Ераст Петрович здраво стисна зъби. Но какво следваше сега? Нали ножът е вързан за лампата.
Дръпна - и ножът се отвърза неочаквано леко. Възелът почти не беше затегнат. Здраво стиснал челюсти, Фандорин целият се усука. Опита да стигне с ножа до последната намотка на въжето, която бе на нивото на подмишницата му.
Стигна. Какъв остър нож само! Въжето се спука още от първото докосване.
Настина беше само едно „клъц"!
Сега същото от другата страна.
Да!
Въжетата започнаха да се отпускат. След около две минути ръцете му бяха свободни. За да освободи краката, се наложи да се потопи с главата в нефта, но това беше шега работа.
- Вай, юнак - каза неизвестният спасител. До този момент той следеше действията на Фанодорин, без да продума.
Фандорин чак не вярваше на щастието си и от радост не прецени, че няма да може да се покатери и да се измъкне от кладенеца сам. Няколко пъти се опираше в стените и се хлъзваше, падаше.
Дявол да го вземе, оттук дори с отвързани ръце няма измъкване!
- Вай, че глупак - също толкова спокойно изкоментира напразните му усилия гласът. -Въжето за какво е? Дръж го здраво, нали? Лампата го свали, мани го. Само го духни първо. Че съвсем печен ще ставаш.
Фандорин свали стъклото на газеника и внимателно духна пламъка. Една искра - и си изгорял жив. Провикна се в тъмнината:
- Готово! Хванах се!
В същия момент го задърпаха нагоре - много леко, сякаш там някой бе успял да намери лебедка.
Минута по-късно Ераст Петрович седеше на края на дупката и ловеше с уста нощния въздух - толкова чист, сладък, вълшебен. А нали преди му се струваше, че в Черния град не се диша.
Освен това горе беше светло. Чак му се наложи да замижи от лунното сияние, което в сравнение с мрака в кладенеца му се стори непоносимо ярко. Фандорин прикри очи с ръка и започна да оглежда изпод нея спасителя си.
Огромният, въздебел мъжага с великолепни щръкнали мустаци също оглеждаше спасения. Великанът бе облечен в черно: папаха, черкезка, наметало. Черни бяха гъстите му широки вежди; големите му ококорени очи също блестяха в матовочерно.
Без да се церемони, той завъртя Ераст Петрович с мощните си лапи, опипа го, намачка го и констатира:
- Нищо ти няма. Ти кой си? Защо арменците те давили в кладенеца? Жив човек в нефт да давиш, трябва много мразиш. Ей, кой си ти? Не мълчи! - Той хвана Фандорин, който още не беше съвсем на себе си, за раменете и го разтръска. - Я кажи! Интересно е!
- Врагът ми - изрече Ераст Петрович, като изплю гъста, маслена слюнка, - е еднорък. Хачик му е името. Опита се да ме убие за трети път. Защо - не знам.
Успяваше да говори само с кратки фрази. Изведнъж се сети: Маса! Скочи и хукна към преобърнатия автомобил. Маса лежеше на също място. Лицето му беше бяло, мъртво. Очите му изглеждаха празни.
Фандорин падна на колене, напипа пулса. Жив е!
Разкопча ризата. В първия миг възкликна с облекчение - раната, която набързо бе затъкнал с импровизирания тампон, бе почти повърхностна: отстрани между ребрата се виждаше изходното отверстие. Но по-близо до гръдната кост се чернееше още една дупка. Тя почти не кървеше, но от нея се изду и спадна тъмен мехур. Пробит е белият дроб!
- Умира ли? - попита черният човек и зацъка с език. - Умира. Кръвта тече вътре - лоша работа.
„Прав е! Трябва да се спре вътрешният кръвоизлив! Вземи се в ръце, не се вкисвай! Действай!"
С усилие на волята Ераст Петрович се принуди да забрави, че това е Маса. Изобщо да забрави всичко. Да не мисли за нищо. Да изключи цялото си тяло освен показалеца. Да се превърне само в този пръст. Да акумулира в него енергията на „ки".
Когато пръстът изтръпна от изпълващата го сила като от болка, Фандорин си пое много дълбоко дъх, пъхна цялата първа фаланга в раната и го задържа така, толкова дълго, колкото съумя да задържи дъха си.
- Правиш магии? - полюбопитства великанът.
- Трябва да се откара в болница.
Ераст Петрович се изправи, обиколи колата. С помощта на мустакатия гигант можеше да обърне „парсифала" обратно на колелата му. Но колата нямаше да потегли. Предните гуми са простреляни. И маслото май е изтекло.
- Може да се закара.
Непознатият посочи нанякъде. На известно разстояние, до съседната кула, стоеше огромен кон и спокойно махаше с опашка.
- Тогава ми п-помогни да го вдигнем.
- Защо „помогни"? Няма нужда.
Мъжът свали бурката от плещите си, леко премести Маса върху нея, зави я и го вдигна. Всяко негово движение беше бавно, премерено.