Не помогна.
- Няма прошка за мен - прошепна Маса. - Не стига, че не можах да ви защитя, сега съм ви отгоре на всичкото и в тежест. По-добре е да умра.
- Ще ти дам аз едно „да умра"! - навика го Ераст Петрович. - Лежи и спи, оздравявай.
- А на вас ще ви помага този вашият Хасиму?! - дръпнатите очи на японеца злобно блеснаха. - Дори не съм го виждал. Как бих могъл да ви поверя на него? Ами ако е предател, който ще ви забие меч в гърба?
- Не прилича на такъв.
- Добре де, не предател, тогава глупак или дръвник!
Фандорин духна магическия канап и го поднесе под носа на слугата.
- Хайде, подишай малко. Не бива да се притесняваш.
Маса хлипа още няколко минути, след това погледът му се замъгли. Заспа.
И навреме.
В стъклото звънко се удари камъче. Дребна фигура стоеше на двора, махаше с ръка. Ераст Петрович бързо слезе по стълбата.
Али, синът на Мустафа, му подаде парче хартия. На светлината от кибритена клечка Фандорин видя следната рисунка:
Всичко беше ясно. Освен едно: защо едното човече в лявата половина бе по-малко от останалите? Може би беше станало случайно?
Али дръпна Фандорин за черкезката: да вървим, да вървим!
- Къде е Саид, синът на Халида ханъм?
Оказа се, че е съвсем наблизо, под стълбището.
След като обясни на хлапето за димящия канап, Ераст Петрович бързо се приготви. Ех, жалко, че багажът остана в хотела. Там имаше и костюм на нинджа за нощни експедиции, и множество други полезни вещи. Жал му бе и за неговия „Уебли". Удобен револвер, свърши добра работа по време на престрелката, но го прибра някой от анархистите. Може би все пак ще се намери.
Но в къщата имаше предостатъчно оръжие. Фандорин лесно откри всичко, което можеше да му потрябва за тази всъщност не особено трудна операция.
- Готов съм, Али, да вървим!
Пътят им отне почти час. Ераст Петрович можеше да преодолее дистанцията доста по-бързо, но момчето започваше да се задъхва от бързото ходене, налагаше се да забавя темпото.
Село Шубани се намираше на склоновете на не особено високата планина, която от запад стигаше до града. Местността беше гола, съвсем не приличаше на вилна, но зад стената на имението, до което хлапето заведе Фандорин, се виждаха тъмни върхове на дървета -вероятно ги бяха садили специално, за да има сянка.
„Поразителна наглост все пак! Шайка бандити живее, така да се каже, пред очите на целия град и не се страхува от нищо! Значи са абсолютно уверени в своята безнаказаност. Както казват тук, „Това е Баку..."
Али се спря точно пред зида - доста висок, близо два метра и половина.
- Шалам-алейкум, Юмрубаш - чу се отгоре, от тъмното, сподавен глас. - Кашвай се гозе.
Върху оградата, почти невидим в сянката на клоните, седеше Хасим. Фъфлеше, защото устата му бе натъпкана с храна. Ераст Петрович се настани до него.
- Кажи на момчето да си върви. Опасно е да стои тук.
- Защо опасно? Обещал съм на Али: може да слуша как ще ги убиваме арменците. Да гледа не може, да слуша - може. Такава е наградата.
Фандорин си помисли с въздишка: какво ще стане с този град, в който едната половина жители толкова мрази другата? Сега обаче имаше по-належащи грижи.
- Защо на рисунката едното човече е малко? Там какво, дете ли има? Това усложнява нещата.
- Не е дете и мъж не е. Един млад съвсем, мустак не му е пониквал. Не е боец. Тръгваме, нали?
Без да дочака отговор, Хасим скочи долу в градината. Вдигна се тупурдия като при срутване на камъни. Ераст Петрович застана на върха на зида и с огромен скок, беззвучно се приземи няколко метра по-далеч. Също толкова безшумно продължи напред. Зад него се чуваше пръхтене, пукаха сухи клонки.
Насреща им с ръмжене се втурнаха две бързи, примъкващи се ниско по земята сенки. Бяха лъвици. Двете застинаха по местата си, присвили по еднакъв начин уши. Жълтите светлинки на очите им блеснаха зловещо.
Фандорин направи няколко крачки, спря се на открито, осветено от луната място, остави хищниците да го огледат както трябва. Пръстът му беше на спусъка на „Смит&Уесън"-а. В колана му бе затъкнат още един такъв. Също готов за стрелба.
С лъвиците шега не бива, по-опасни са от мъжките лъвове. „Няма да те закачам, ако ти не ме закачаш" - мислено каза Ераст Петрович първо на едната, после на другата. За да може зверовете да повярват в това, трябваше да се гледат около половин минута.
Но заскърцаха клони под тежки крачки, огромните котки едновременно обърнаха безгривите си кратуни. На поляната шумно се появи Хасим.
- Псст! - изшътка той и лъвиците отстъпиха, обърнаха се, изчезнаха.