Фандорин продължи напред.
На полянката точно пред къщата видяха и мъжкия. Той къртеше, сложил косматата си глава върху дебелите лапи. От сития лъв (а щом спи, значи е сит) няма защо да се страхуваш кой знае колко. Ако не се приближиш и не го дръпнеш за гривата, няма да те закача.
След като огледа постройката (изящен градински павилион от бели дъски, с високи френски прозорци; вътре бе тихо; никъде не светеше), Ераст Петрович посочи дясната страна и шепнешком напомни на Хасим:
- Точно две минути, ясно?
Хасим му показа часовника си и за по-сигурно вдигна два пръста.
- Две. След това чупя прозорец, всички убивам. Юмрубаш, гледай да не попаднеш на мой куршум.
Да се придвижваш по тревата така, че да не се чува шум, си е цяла наука, но Ераст Петрович я владееше до съвършенство. Той стигна до прозореца на спалнята, сякаш изобщо не стъпваше по земята.
Потърка малко очните ябълки, за да включи нощното зрение. Надникна над перваза. Хронометърът в главата му цъкаше, отмерваше секундите.
„Осемнадесет, деветнадесет..."
Така, какво имаме тук?
Интериор в стил „ар нуво". На тоалетната масичка има бутилки от вино. Вдясно е будоарната ниша, там е леглото, над него има балдахин, леката завеса се поклаща от течението - вратата към коридора е открехната. Не се чува дишане на спящ човек, но това не значи нищо. Хората, които водят опасен живот, обикновено спят много леко, а значи и тихо.
Бутна прозореца - бавно, така че да не изскърца. Качи се на перваза. Слезе от него.
„Тридесет и едно, тридесет и две..."
Ами ако Хачатур не спи - ако е усетил и се е спотаил?
Фандорин се приготви да се наведе настрани, за да избегне куршума.
Нито звук. Само шумът на листата в градината. Е, да става, каквото ще!
Той с два скока се озова край леглото, дръпна завесата. Пусто! Постелята дори не е измачкана. Нима Хасим се е объркал и Едноръкия не е тук? „Четиридесет и четири, четиридесет и пет..." Зад вратата трябва да има малък коридор, който води към хола или трапезарията.
Тихо, врата, няма да скърцаш. Как е подът? Лошо, поддава.
За да не те изненада подът, трябва да се върви точно до перваза. Да пристъпваш бавно, сякаш се плъзгаш по лед. „Петдесет и девет, шестдесет..."
Втората врата също е открехната - ами да, иначе нямаше да става течение.
Плавно, дюйм след дюйм, Ераст Петрович я открехна по-широко. Надникна в просторната стая. В нея всичко се виждаше прекрасно - през прозорците от другата страна се лееше лунна светлина. Оттам след по-малко от минута ще нахълта Хасим. Почти минута - това е много. Повече от достатъчно.
Интериорът е също толкова стилен, колкото и в спалнята. Мебели с изящни извивки, дърворезба около голямото огледало, на тавана има пано с нимфи и фавни.
Мраморна наяда (на рамото й висят пушка и два патрондаша). Върху дългата маса - мръсни съдове, бутилки, остатъци от храна. По столовете е окачено оръжие - маузери, кинжали, няколко карабини.
Сега най-важното: хората.
На пода край стената - шест фигури, една до друга. Спят върху бурки. Вместо възглавници -папахи.
Фандорин въздъхна с облекчение. Шест - значи всички са тук, и Хачатур също. Просто не е легнал в спалнята, а заедно с останалите. Това донякъде усложнява задачата, но не чак толкова.
„Осемдесет и две, осемдесет и три..."
Трябва да се определи кой е едноръкият. После да го зашемети. Може би пък ще може и другите да се обезвредят също толкова безкръвно.
Не е този, първият - има две ръце, скръстени върху гърдите. И вторият не е, сложил си ги е под главата...
„Деветдесет, деветдесет и едно..."
По паркета се мярна дълга сянка, прозорецът изтропа. На високия прозорец се появи огромен силует, запълни го почти целия.
Беше Хасим. Той прехвърли крачищата си през перваза, седна отгоре, засенчи очите си с длан - оглеждаше стаята, която след осветената от луната градина трябва да му се е сторила много тъмна.
„Какво, по дяволите?! Има още половин минута!"
На пода някой се размърда, някой скочи.
- Ей, арменци! Аз съм Кара Хасим! - изкрещя разбойникът с цяло гърло. - Ваш смърт дойде! Е, къде сте? Не виждам.
Човекът, който лежеше най-далеч от Фандорин, скочи от пода като атакуваща кобра. Имаше само една ръка! Тя се вдигна, маузерът изплю отровен жълт пламък. Хасим се олюля, хвана се за хълбока.
Избор нямаше. След още миг Хачатур щеше да гръмне отново. Наложи се да стреля. Тежкият куршум на „Смит&Уе-сън"-а запрати едноръкия в ъгъла.
Сега вече всички бяха на крака. Някои объркано се озъртаха, други, които се владееха по-добре, се хвърлиха към столовете, където висеше оръжието.