- Господарке - каза запъхтеният Фарид. - На телефона. Това са те, същите. Искат да ви...
В същия миг Саадат спря да реве. Стана, изтупа прахта. Не й се виеше свят, сърцето не се свиваше. Сега не биваше да се разкисва.
Докато вървеше към телефона, тя си рече: щом се обаждат - значи ще искат откуп. В Баку често крадат деца, това е бизнес. Грешеше, като си мислеше, че синът й е в безопасност, щом чинно си плащаше на бандитите. Вероятно се бе появила някаква нова шайка.
Не се е случило нищо ужасно. Щом става дума за пари, всичко може да се реши. Трябва по-спокойно да говори с изнудвача, за да не поиска прекалено много.
- Валидбекова - кратко, сухо каза тя в слушалката.
- Вашият син е при нас.
Руснак. Това още не значи нищо. И арменците, и мюсюлманите, и който и да е, за такива работи си вземат за посредник руснак - за да не се разбира какви са.
- Кои сте тези „вие"? - осведоми се тя. На другия край сърдито изсумтяха.
- Май не сте особено притеснена?
Напразно.
Говори грамотно. Значи по-скоро не са бандити, а революционери.
- По същество. Колко?
За сина на Абългазиеви есерите взеха триста хиляди. Но той не им е единствено дете. Вярно, че и предприятието е два пъти по-голямо. Трябва да се смъкне до сто и петдесет.
- Само имайте предвид - също толкова спокойно продължи Саадат. - В момента съм зле с парите. Току-що купих ново оборудване. Можете да проверите.
Това беше истина. През май тя инвестира 800 хиляди в модернизация - постави на сондажните кули мотори „Дизел", които изпомпват нефта един път и половина по-бързо. При нея никога не беше имало свободни средства, така че се наложи да вземе краткосрочен заем. Правеше си сметката, че бързо ще ги върне - във въздуха вече витаеше духът на всеобща стачка, а в своите работници Саадат беше сигурна.
- Защо да проверяваме? И така го знаем - отвърна мъжът. - Не ни трябват пари. Откажете на стачния комитет. Никакви отстъпки. Това е всичко, което ни трябва.
Ето какво съвсем не беше очаквала.
- Не ви трябват пари?!
Гласът й трепна. Стратегията на разговора бе провалена.
Да не се съгласи на отстъпки?! Това завинаги ще развали отношенията с работниците. Тя смяташе да почерпи тези от комитета с чай и сладкиши. Да пусне някоя сълза, да се оплаче от съдбата си на вдовица. В края на краищата щеше да вдигне тарифите с десет, максимум с 12 процента - всички щяха да останат доволни.
Но имаше нещо по-ужасно. Ако спрат помпите, няма да има с какво да плаща заема. А това е банкрут и разорение.
- Мълчите, мадам Валидбекова? Решавайте, кое ви е по-скъпо - парите или синът. Говорете сега, трябва веднага да предам какъв е вашият отговор!
- Да, да, да! - изрече тя на пресекулки. - Ще откажа на комитета. Само ми върнете Турал!
Сърцето й биеше в паника, но главата продължаваше да работи. Може да прати сина си в Тебриз, при роднини на мъжа си. След това може да се разбере с комитета...
- Момчето ще остане при нас до края на стачката - каза непознатият. - След това ще ви го върнем, защо ни е на нас?
Връзката прекъсна.
Без да обръща внимание на слугите, струпани на вратата, Саадат седна на пода, хвана се за главата.
Край. Освен осемстотинте хиляди, които трябва да се върнат на банката до края на юли, има още да се плащат лихвите за миналогодишния кредит. Тя винаги бе спазвала принципа, че ако имаш една рубла, трябва да вземеш на заем още девет - и да вложиш всичко в бъдещето. Тази стратегия позволи за година оборотът да нарасне четворно, но тя работеше само при постоянно прииждане на нови средства. Ако добивът на нефт спре, нестабилната конструкция ще се срути. Кредиторите ще налетят като грабливи птици. Като надушат лесната печалба, конкурентите ще се надумат, няма да позволят да продаде парцелите и оборудването на пазарни цени...
Саадат най-много беше потресена от равнодушното отношение на главатаря на похитителите (или на посредника?) към парите. Идейните злодеи са най-страшни. Такива като тях в името на светлото бъдеще на пролетариата могат просто ей така да убият седемгодишно дете. Достоевски с неговата „сълза на дете" не е авторитет за тях.
Ах, не й беше жал за парите, нито за кулите, нито за нефтените запаси! Непоносима бе мисълта, че това, което чака Турал в бъдеще, е бедност. Не нищета, разбира се. Все може да се скъта някоя и друга троха от кредиторите. Но величественото бъдеше с неограничени възможности е загубено.
Саадат се отдаде на отчаянието за около пет минути. Може би десет. А след това се взе в ръце.
Първо, по-добре скромно бъдеще, отколкото никакво, каза си тя.