Второ, не бива да се предавам предварително. Честно казано, тя не умееше да се предава нито предварително, нито със закъснение. Това още не беше краят. Какво може да се направи?
Ако беше в друга държава или поне в друг град на Руската империя, щеше да съобщи в полицията. Но не и в Баку. За една мюсюлманка това значеше завинаги да загуби репутацията си. Да се оплачеш в руската полиция е още по-голям срам, отколкото да решаваш съдебен въпрос в руски съд. Дори да е убит негов роднина, един бакинец никога няма да се обърне към властите. Трябва сам да отмъстиш на враговете си, а ако не можеш -остави възмездието в ръцете на Аллах.
Господи, плюя аз на репутацията! Но единственото, което може да прави тази полиция, е да взема бакшиши. Няма да намерят никого, колкото и да им дадеш. Не затова съществуват тези чакали.
Значи трябва да се тръгне по традиционния път, по който в подобна ситуация би тръгнала всяка мюсюлманска майка, която няма защитник, но разполага със средства.
Само трябва да бърза. Времето е много малко.
Близо час по-късно, след като поговори по телефона с някои информирани люде, Саадат вече знаеше към кого трябва да се обърне и как да намери този човек.
Имало един известен гочи с много добра репутация, някой си Кара Хасим. За него от седмица говори целия град, защото наскоро в Шубани този мъж сам е застрелял цяла банда арменски анархисти. Един осведомен човек бе казал: „Ако Кара Хасим се хване - ще свърши работа. Ако не се хване -значи никой няма да помогне."
След още половин час, загърната със старата забрадка на една от слугините, Саадат вървеше из Стария град.
Посредникът, когото онзи осведомен човек бе изпратил, посочи един двор:
- Тук е, госпожо. Нагоре по стълбичката. Няма да идвам с вас, нека ви помогне Аллах.
С разтуптяно сърце, но с твърда и решителна крачка тя влезе в стая, в която върху килимите по стените висяха много оръжия, а на масата седеше огромен мъжага с пищни мустаци и лапаше с шепи сушени плодове.
Той изслуша тъжния разказ, без да продума. Веднага каза:
- Не, няма да се хвана. Върви си, жено.
- Това са петнадесет хиляди - Садат разгърна кърпата и показа парите - всичко, което имах у дома. - Ще има още.
Той дори не погледна парите. Днес й вървеше на безсребреници.
- Черният Хасим е честен човек. Щом не мога да направя нещо, си казвам. Жено, имам много по-важна работа. Сега съм зает. Дума съм дал. Смири се със съдбата. Ако ти е скъп синът, размени го срещу богатството си.
За истинския гочи се знае - думата му е като камък. Щом е казал нещо, не можеш да го разубедиш или да го накараш да се смили. Да го умоляваш няма смисъл.
Ослепена от рукналите сълзи, Саадат се изправи и тръгна, накъдето й видят очите. Някаква врата. Коридор или нещо подобно. Стена.
Май се беше озовала не там, откъдето бе дошла.
Избърса сълзите, опита да се ориентира.
Коридор. Врати. Бутна първата срещната.
В доста голямата стая върху нисък диван спеше някакъв човек, завит с одеяло. До масичката, със скръстени крака, седеше брадясал дагестанец с папаха на главата, пишеше нещо много бързо. Това беше удивително. Саадат никога не беше виждала планинец да пише с молив по хартия.
Този, просветеният, вдигна глава. Саадат, която понечи да притвори вратата, замря. Някъде вече бе виждала тези сини внимателни очи, тънкия нос, дългите, извити вежди. Саадат имаше превъзходна зрителна памет.
Не може да бъде!
Да, той е, със сигурност е той! Мъжът на актрисата Лунная, любимката на бакинската преса!
Но нали нещастникът бе убит от разбойници, веднага след приема у Арташесов, където Саадат за първи път видя този елегантен московски денди. Фамилията му не беше много руска. Фон... Не, Фандорин. Като прочете за смъртта му във вестника, въздъхна. Там, в пещерата, беше забелязала нещо у него. Дори си помисли, дали пък да не си го набележи. Красив, строен, не е млад. Само дето очите му са прекалено умни.
- Какво искаш, жено? - попита призракът на руски, като доста добре имитираше аварски акцент. - Защо ме гледаш?
Но загадката с възкръсналия съпруг на актрисата не занимава дълго нещастната майка. Ако ще цялото човечество да загине, да възкръсне и да загине отново - какво я е грижа, ако Турал е в ръцете на фанатици?
Но този човек живее тук. Може би пък ще каже една добра дума за нея пред страховития гочи?
Вместо отговор Саадат разтвори забрадката. Показа мокрото си от сълзи лице.
Фалшивият аварец се навъси.
- П-почакайте - каза той вече без акцент, но с леко заекване. - Та вие... Не помня името... С вас се видяхме в Мардакян.