Зафар неопределено вдигна рамене, което можеше да значи „ще видим", или „как да научиш такава тромава мечка", или още нещо. Дявол знае за какво мисли човек, който не принадлежи нито на мъжкия, нито на женския пол, помисли си Фандорин.
- Всичко това е п-прекрасно, но моторът има само три седалки.
Евнухът отново вдигна рамене - този път това си беше напълно очевиден знак на пренебрежение. „Ама че дреболия" или „много важно" - ето какво значеше жестът.
Силни усещания
Беше десет и двадесет, когато с кихане и сред облаци пушек, от града излезе триколесен мотор и тръгна по Биби-Ейбатския път. Върху крехкото превозно средство се возеше компания, която навсякъде би изглеждала екзотично. Повратливата машина се управляваше от пъстро облечен господин (късо, тясно карирано сако, искряща жилетка, сламена шапка с червена лента), към него отзад се притискаше мадама, издокарана с нещо розово-алено с пайети, а в коша се подрусваше огромен, приличащ на животно тип с папаха и черкезка, не беше ясно как изобщо се бе побрал в него. Но всеки бакинец без усилия щеше да разгадае тази загадка. Заможен човек отива да се разходи в компанията на гризетка - искат да си направят пикник на лунна светлина или просто да се повозят, а тъй като става дума за Баку, си водят телохранител.
Дрехите на бонвиван и професионална кокотка бяха закупени на Олгинска, в магазина „О-бон марше", който работеше до късно. Пазаруването стана така: отпред вървеше Фандорин, след него със ситни крачки пъплеше забрадена мюсюлманска жена, която от време на време шепнешком му казваше: „Ей онази рокля... Ей онази ужасна шапчица... Сега отиваме при чорапите..." По този начин Ераст Петрович първо екипира спътницата си, а след това накупи също толкова вулгарни парцали (след операцията - директно на боклука!) и за собствената си роля.
- Сто шестдесет и пет - каза Валидбекова, когато обикалянето на магазина завърши.
- В к-какъв смисъл?
- Похарчихте сто шестдесет и пет рубли. Ще ви ги върна до копейка. - Гласът й трепна. -Ако се върнем живи. ..
Този фраза, изречена съвсем тихо - не към събеседника, а към нея самата - не даваше на Фандорин покой.
- Чуйте ме - каза той, като намали на излизане от града. - Ние чудесно ще се справим и без вас. Ще оставим „индиан”-а на верста от к-клуба и ще отидем до него пеша, тихо. Ще бъде по-добре вместо вас да се качи вашият ножохвъргач, а вие просто да ни изчакате.
Евнухът тичаше след мотоциклета още от къщата с широк равномерен алюр - сякаш измерваше пътя с пергел. Не изоставаше, не губеше ритъм.
Без да спре, той все така равномерно профуча по шосето край тях. Зафар бе облечен с нещо сиво и безформено - почти не се виждаше в бледия сумрак на лятната вечер.
- Не - кратко отвърна Валидбекова. - Става дума за моя син.
- Но Зафар ще ни трябва повече от вас. Като излезем на-пътя, ще дам газ и той ще изостане. Трябва да бързаме, преди да се е стъмнило.
- Няма да изостане. А ако изостане, ще ни настигне.
Фандорин вдигна рамене, даде газ и след минута евнухът остана някъде отзад. Мощната машина с лекота вдигна четиридесет и пет. Можеше и повече, но по разбития път, а пък и при лошата видимост, по-бързо не биваше.
- Въх, въх! - подвикваше Хасим - возенето му харесваше.
Саадат само по-здраво прегърна водача през кръста. От нея се носеше сладък аромат на парфюм. Ръцете й бяха малки, но силни, тялото стегнато, гърдите твърди. Ераст Петрович си наложи да не мисли за нищо друго освен за пътя. Освен това – срамно е да обръщаш внимание на подобни неща. Сега нещастната майка не мисли за такива неща и затова се притиска толкова плътно. Наистина, срамно е!
Пътят взе да се катери по баира, наложи се да намали скоростта. Невероятният персиец отново догони мотора. Не се беше изпотил, дишаше равномерно. Ераст Петрович помисли, че от него има какво да научат дори японските „промъкващи се", тези прочути майстори на бягането на дълги разстояния. Нинджите поддържат постоянна скорост от около десет-дванадесет километра в час. Зафар обаче се движеше поне два пъти по-бързо.
- Поразително, как успява? Маратонското бягане с такава с-скорост надвишава човешките възможности! - викна Ераст Петрович, като се обърна към Валидбекова.
- На персийските бързоходци още като деца им махат далака - отвърна тя и удари Фандорин с юмручето си. - По-бързо, моля! Още двадесет минути и ще стане съвсем тъмно!
- Ами много д-добре. Само да мога да огледам местността, а след това да се стъмва.
Евнухът се скри зад завоя и вече не се виждаше. Изкачването бе свършило и пътят водеше по хълмисто плато, но заради ямите и бабуните нямаше как да карат по-бързо.