- Какво, по дяволите...?! - възкликна Ераст Петрович, но се досети как Шубин разказваше за горящото море на Биби-Ейбат.
Зрелището бе невъобразимо, с нищо не можеше да се сравни, едновременно страховито и завладяващо.
Като сини пеперуди пламъчетата се разлитаха на различни страни и там веднага разцъфваха лехи и полянки от същите синкави цветчета.
„Това не е халюцинация. От дъното се вдига въглеводороден газ". Но от научното обяснение гледката не стана по-малко фантастична.
- Боже, колко е к-красиво - промърмори Фандорин.
- Какъв ужас! - изстена Саадат. - Те подпалиха морето! Сега вече няма да ги догоним.
Хасим охкаше и въртеше бръснатата си глава - от изумление дори престана да стреля. Зафар си оставаше невъзмутим. Върху тъмното лице с неземно сияние блещукаха очите му.
Фандорин хвърли кос поглед към Саадат. Ефектът на пламтящото море бе направил с лицето й още по-невероятен фокус: госпожа Валидбекова се бе превърнала в Царкинята-Лебед от известната картина на Врубел. Ераст Петрович се загледа в нея и за малко да се набута точно в огъня - едва успя да завърти руля.
От виража жената полетя към Фандорин.
Тя хлипаше:
- Ще се измъкнат, ще се измъкнат...
- Не мисля - каза той, като й помогна да се изправи. - Сега ще изостанем, след това ще наваксаме.
Сега не му беше до разговори. Налагаше се да лавира между огнените полянки. Рискът бе голям, разбира се: достатъчно бе вятърът да запрати сноп искри върху двигателя, и щеше да избухне пожар. Но нали не бива човек да се отказва от поставената цел само заради едната опасност? Така май не си струва и да се живее.
Накрая пламтящите петна останаха зад тях. Отпред се простираше безпросветно черно пространство, в което смътно се белееше бялата опашка от пяна зад кърмата на катера на бегълците. Вече не стреляха. Умниците явно бяха свършили патроните. Разстоянието се бе увеличило и сега беше двеста и петдесет - триста метра.
- Хасим! Накарай ги да се изнервят. Стреляй. Ти какво, заспа ли?
- Не заспал. Така лежа - отвърна разбойникът. - Куршум само два остана. Жалко.
- А се хвалеше, че имаш много п-патрони!
„Е, значи преследването ще бъде дълго. Нищо, ще ги настигнем".
Отляво като дълги празнични гирлянди блещукаха светлините на Баку. Ераст Петрович мислеше, че бандитите ще свият към брега, но моторницата се носеше успоредно на брега, държеше курс на север.
Дистанцията бавно, но сигурно намаляваше. На какво разчитат?
Светлините оредяха, след това съвсем изчезнаха. Грейнаха огнените факли на Черния град - и също се скриха от погледа.
Заради заобикалящия ги от двете страни мрак, заради равното бучене на мотора и ритмичното поклащане, времето сякаш беше спряло. Когато Ераст Петрович погледна светещите стрелки на часовника си, вече беше дванадесет и половина. Преследването продължаваше повече от час.
Сега до бягащия катер оставаха стотина метра. „Още трийсетина-четиридесет минути и ще бъдем плътно един до друг".
Изведнъж предната лодка направи остър вираж и се насочи рязко на запад.
„Решили са да слязат на суша? Късно е! Сега вече и тъмнината няма да им помогне".
Обаче времето минаваше, а бряг не се виждаше. Отпред все така се чернееше морето, само вятърът стана по-хладен, започна да хвърля по бузата му студени пръски. Ераст Петрович се досети, че престъпниците са заобиколили Апшеронския полуостров и все така се движат успоредно на бреговата линия, само че сега на запад.
„Що за тъпо упорство? Нима не виждат, че няма да избягат?"
И лодката, и скупчените в нея хора вече се виждаха добре. Бандитите се озъртаха, махаха с ръце. Не се опитваха да стрелят - явно нямаше с какво.
Вглеждайки се в силуетите, Фандорин видя как Хасим отново извади дългоцевния си револвер.
Чу се мощен изстрел. Един от хората на кърмата махна с ръце, олюля се, падна зад борда.
- Улучих! - провикна се Хасим. Стреля още веднъж. - Пак улучих! Аман-аман, куршум повече няма!
Вторият улучен рухна на дъното на лодката. Вдигнаха го на ръце и също го хвърлиха във водата.
- Какво направи?! - изохка Ераст Петрович. - Сега ще избягат. ..
Вражеският катер, до който оставаха някакви си тридесет метра, престана да се приближава и напротив, започна полека да се отдалечава. С намалелия товар той видимо се движеше по-бързо.
Хасим се върна от носа, тежко се отпусна на пейката.
- Вай, лошо ми е - каза той.
Дори в тъмното се виждаше, че лицето му е съвсем бяло.
- Ранен е в г-гърба. Трябва да се спре кръвта. Госпожо, ще можете ли да го превържете?