Саадат кимна и се наведе към разбойника. Онзи я отблъсна.
- Не ме пипай, жено! Имам много кръв! Морето не ми харесва! Докато правех работа, ставаше. А сега съвсем лошо.
От клатенето е, разбра Фандорин. Докато е лежал, е било добре, а щом е седнал, е започнало да му се повдига.
Догадката незабавно се потвърди. Хасим се надигна, облегна се с гърди на борда. Изръмжа. Повръщаше.
Зафер се възползва от безпомощността на разбойника, извади ножче, ловко разряза черкезката. Оголи се мощния му гръб, облян в кръв. Евнухът бързо залепи раната.
- Откъде има п-пластир?
- Бързоходците винаги си носят пластир - отвърна Саадат. - Направете нещо! Изоставаме!
Тя беше права. Разстоянието продължаваше да нараства.
- Д-дръжте руля. Здраво.
Плоският нос на моторницата летеше над вълните с главозамайваща скорост - може би по-бързо от автомобил по хубаво шосе. Ераст Петрович легна, изпъна се и си каза, че трябва да се слее ведно с корпуса на лодката. От него се искаше да улучи малък предмет от петдесет метра с оръжие, което не е предназначено за стрелба на голяма дистанция. Задача с утроена трудност: и целта, и плоскостта, на която се намираше стрелецът, се движеха бързо, освен това силно се клатеха.
Независимо от това единственото, което му оставаше в дадената ситуация, бе да простреля мотора. Още минута-две и бандитите щяха да се озоват в зона, недосегаема за изстрелите.
„Аз съм част от катера" - каза си Фандорин и се превърна в полулетящ, почти безтегловен плавателен съд - гладна метална акула. Гърдите му цепеха водата, тя кипеше и се разделяше надве.
„Сега!"
Първият изстрел не бе достатъчно добър. Съдейки по огнените пръски, куршумът улучи стоманената обвивка на мотора. Още веднъж. Същата работа! Лошо, много лошо!
Но хората, седящи в предния „даймлер", очевидно не приеха изстрелите за неуспешни. Те вероятно решиха да не предизвикват съдбата (а може би имаха някаква друга причина), катерът кривна наляво, насочи се към брега.
Ераст Петрович се отказа да си хаби патроните. Това бе последният пълнител, а в него имаше само три патрона. И защо да стреля? Противникът вече не се опитва да се откъсне, иска да слезе на брега. А там на бандитите ще им е доста трудно да избягат от Фандорин. Брегът бързо се приближаваше. Беше висок и стръмен.
- Каква е тая местност? - викна Ераст Петрович.
- Не знам! - отговори госпожа Валидбекова. - Обиколихме нос Шоулан, значи наблизо е Мардакян.
- Дръжте се по-здраво. Започват плитчините. Предният „даймлер" вече заседна в пясъка, начертавайки по него черна линия. Трите фигури бягаха по линията на прибоя. Сега можеше лесно да ги застреля - тъкмо щяха да стигнат патроните. Но защо? Ако тези нещастници не се пръснат на различни страни, няма нищо по-лесно от това да бъдат настигнати и заловени живи.
Лодката заскърца по дъното. Спирането не беше много рязко - Ераст Петрович предвидливо намали скоростта.
- Хасим, можеш ли да б-бягаш?
Разбойникът се надигна, олюля се, отново седна.
- Крак зле! Не стои! - взе да вие той с плачлив глас. - Срам какъв! Какъв срам! Пред женска черва навън! Сега глава се върти!
Нямаше време за утешения. Зафар вече бе скочил във водата, взе Валидбекова на ръце и я понесе към сушата.
- Виждам ги! Ето ги!
Саадат сочеше напред.
Чудесно, тримата не се разделяха. И тичаха направо към една отвесна скала. Искат да се покатерят по нея ли? Виж ти, виж ти.
Фандорин изпревари евнуха и дамата. След дългото преследване по вълните, земята сякаш се полюшваше. Нещата вървяха към развръзка.
Зад гърба си чу стъпки. Ераст Петрович се огледа - зад него с всички сили търчеше Хасим. Съвзел се е значи. Тъкмо навреме. Саадат се спъна, падна. Зафар й помогна да стане. Ударила ли се е? Сякаш не е.
Фандорин само за няколко секунди изпусна от поглед бандитите, но когато отново погледна напред, не повярва на очите си. Бяха изчезнали!
Брегът е пуст. Никой не се катери по стръмния склон. На сивия фон на скалата няма къде да се скрият.
Що за дяволска работа?
- Изчезнаха! - плесна с ръце Саадат. - Къде са?
Хасим се спря запъхтян, почеса се по тила под папахата. Избоботи:
- Вай, шейтан...
Дори Ераст Петрович бе объркан. Трима главорези - това не са ангели небесни, че да вземат да се възнесат в небесата.
Само Зафар не показа никакви чувства - нито учудване, нито объркване. Той стигна до подножието на урвата, повъртя се там, тръгна наляво, после надясно. Обърна се, махна с ръка: насам, бързо!
Между две грамади, почти невидима в мрака, сивееше една врата. Беше без брава и дори без ключалка, но с дръжка. Фандорин я дръпна - затворено. Вероятно отвътре има резе.