Излиза, че похитителите неслучайно завиха към брега точно на това място.
- Хасим!
Разбойникът намери на земята огромен камък, вдигна го над главата си и го запрати по вратата. Тя пропадна с трясък навътре.
Ераст Петрович очакваше да види зейнала тъмна дупка - и бе учуден. През процепа, изсечен в камъка, мъждукаше слаба електрическа светлина.
- След мен!
След няколко метра тунелът стана по-висок и по-широк. Някъде отпред, не много далеч, отекваше тропот - бързите стъпки на няколко души.
Фандорин стигна първи до най-близкия завой, но на ъгъла го изпревари евнухът. Той се движеше също толкова безшумно, но още по-стремително.
Галерията, под чийто таван светеха плоски лампи, направи още един зигзаг - и Ераст Петрович зърна гърбовете на тримата. Зафар вече ги беше настигнал. Във вдигнатата ръка на персиеца блесна нещо.
- Искам ги живи! - извика Фандорин.
Евнухът замахна - единият от бягащите се сгромоляса с вопъл, останалите двама хукнаха още по-бързо. Ераст Петрович също увеличи темпото.
Без да спира, Зафар прескочи падналия.
Събореният бе съвсем жив, от дясното му бедро стърчеше дръжката на един от ножовете на персиеца, раненият се бе хванал за нея и виеше от болка.
Браво на евнуха! Без да намалява скоростта, Фандорин фрасна падналия по тила с външната част на дланта си. Виенето секна.
- Хасим, прибери го!
Зафар замахна отново. Вик. Звук от падане. На земята отново се търкаляше човек, но този се държеше не за дясното бедро, а за лявото.
Работата на Ераст Петрович бе лесна: пристига, удря наготово по шийните прешлени и толкова.
-Хасим, и този!
Персиецът спести пробождането на последния, а го зашемети - удари го с дръжката по главата. Чувстваше се почеркът на истински художник, комуто е скучно да се повтаря.
Когато Фандорин стигна до тях, евнухът вече бе възседнал пленника и връзваше ръцете му с колан.
- Браво, Зафар. Ч-чудесна работа!
Персиецът се огледа. Не каза нищо, по смуглото му лице не се отразиха никакви емоции.
„А може би е ням. Май в харемите особено се ценят евнусите с отрязани езици. Горкият!"
Дойде и запъхтяната Саадат. Зад нея сумтеше Хасим, държеше за вратовете две безчувствени тела и ги влачеше по пода.
- Вижте! - възкликна госпожа Валидбекова, като надникна зад ъгъла.
И се втурна нанякъде.
- Стойте! Нито крачка без мен!
Ераст Петрович се втурна след нея.
Пред тях блестеше някаква метална решетка, зад която бе тъмно. Саадат издърпа от косата си една фиба и се наведе към ключалката.
Мястото се стори на Фандорин познато. Вратата изскърца. Ераст Петрович дръпна жената настрани и влезе първи. Светлината почти не стигаше до това скрито място, но се виждаше, че стената отпред бе странна - сякаш се полюшваше леко.
Той протегна ръка.
Плюш. Това е завеса!
Дръпна я - и не видя (беше тъмно), а усети голямо празно пространство. Някъде наблизо клокочеше вода. Тук изобщо имаше много вода - от мрака лъхаше на влага и прохлада.
- Ние сме у Арташесов - прошепна Саадат. - Това е неговото подземно езеро.
Точно така! Значи галерията, в която Ераст Петрович се бе запознал с веселата вдовица (тогава още беше весела), е водела към морския бряг.
- Сърцето му ще изтръгна - каза Валидбекова с неестествено сподавен глас. - И ще го хвърля на свинете. Подла, гнусна, мерзка твар! Сега разбрах!
Фандорин се стресна и погледна назад. Дори в мрака се виждаше, че очите на нефтопромишленичката горят от ярост. - Вие сте разбрали, а аз още не — въздъхна Ераст Петрович.
- Време е да си п-побеседваме с похитителите.
Той се върна в осветения коридор. Тримата заловени бандити лежаха един до друг, добре увързани. Над тях страховито се бе навел Хасим. Когато Фандорин съобщи, че това е вилата на Арташесов, огромният гочи изведнъж се разбесня, като гневът му се стовари най-вече върху единия от пленниците - онзи, който не бе ранен, а само зашеметен. Онзи - мъжага с доста разбойнически вид, небръснат, с увиснали мустаци и ниска овнешка шапка, само изквичаваше от време на време. Хасим крещеше нещо гневно и му обърса два плесника - на нещастника чак му падна шапката. Нещата изглеждаха така, сякаш главата всеки момент можеше да последва папахата.
- Престани! Какво ти става? - дръпна го Фандорин. -П-познаваш ли го?
- Не го знам! Откъде да го знам?
- Защо го биеш тогава?
- Този и този са арменци. А този е наш, мюсюлманин. Гочи, като мен! Как може гочи да служи на тази пес Арташесов!
Наплашеният бандит намръщи моравата си от плесниците физиономия и писна на руски: