В стаята наминаваше медицинската сестра, два пъти дойде дежурният лекар. Трябваше да се признае, че хората в заведението добросъвестно си вършеха работата - именно в това искаше да се убеди Ераст Петрович.
На сутринта той се върна в хотела, за да се обръсне, да вземе душ и да се преоблече. И най-вече, за да направи сеанс на медитация: да дръпне пердетата, да седне в поза дзадзен, да се слее с ритъма и диханието на Вселената. Да не мисли за нищо, да не чувства нищо, да се откъсне от заобикалящия го хаос, да се докосне до източника на вътрешна хармония. Или да почерпи малко от космическата хармония - както излезе.
Когато рационалността е изчерпала ресурсите, трябва да се настроят рецепторите за постигане на сатори. Озарението непременно ще дойде - проверено е многократно. Ситуацията, която изглежда като задънена улица, ще се яви в нова светлина.
„Ами ако не дойде? Ако не се яви?"
„Тогава само ще поседя в поза, подпомагаща циркулирането на кръвта. А след това ще размисля още".
Пред входа на „Национал" клечеше някакъв човек - не в дзадзен, но също в поза на пълно изключване. Виждаха се наведена глава със сива чалма, вкопчени в коленете кокалести ръце. Вероятно е просяк - в Баку такива има на всеки две крачки. Странно беше само, че портиерът не бе прогонил несретника далеч от входа.
Фандорин извади портфейла си - той винаги даваше на просяците, които не досаждат и не хленчат. Но седналият се изправи с лекота и се оказа, че е немият прислужник на Саадат Валидбекова.
- Зафар?
Персиецът мълчеше. Гледаше не към Ераст Петрович, а към слизащия по стълбите портиер.
- Той ви чака тук от вчера, господине. Упорит – страшна работа!
Монетата се падна на портиера и Фандорин дръпна евнуха настрани.
- Госпожа Валидбекова ли ви прати? Случило ли се е нещо? Неизвестно защо сърцето му се сви - Ераст Петрович се учуди на себе си. Изведнъж, без причина, си спомни снощния сън. Беше кратък и мъчителен - както се и полага на сън, който сънуваш, седнал в неудобно кресло.
... Сънува, че е мъртъв и лежи в ковчег. Мирише на цветя, тържествено пее църковен хор. Тече погребална служба.
Ето какво е смъртта, мислеше спящият и се учудваше как не е разбирал толкова просто нещо, докато е бил жив. Смъртта - това е, когато от тялото си отива движението. Не можеш да помръднеш, а всички са сигурни, че ти си парче безчувствена материя, която може да се разреже, да се извадят вътрешностите, лицето да се боядиса с четка и да се изложи на показ. За „скъпия покойник" могат да се приказват всякакви глупости и пошлости - ти все едно няма да ги чуеш. А след това ще те заровят в земята - лежи си там и разглеждай капака на ковчега. Възкръсване няма да има. Но новопредставеният се страхуваше най-много не от вечния мрак, а от една жена в черно. Тя стоеше до главата му. Ей сега ще направи спектакъл, терзаеше се Ераст Петрович. Ще има да кърши ръце, да стене, да дрънка всякакви глупости. Дано по-бързо да ме закопаят.
И ето, че жената се наведе над него. Вдигна черния воал от лицето си.
Какво облекчение! Това не е Клара, Саадат е.
Очите й са сухи, погледът - съсредоточен, тайнствен.
Тя плъзга тънките си пръсти по лицето на покойника - сякаш сваля невидимо покритие. Кожата започна да диша, вече можеше да мърда мигли.
Докосна с ръка гърдите му - и дишането се върна.
„Още, още!" - мислено се примоли Фандорин. Тялото му жадуваше нови вълшебни докосвания, за да се пробуди, да се напълни с живот.
Но в този миг Маса простена и сънят се прекъсна.
Ераст Петрович тръсна глава, за да прогони спомена за нощното видение.
- Добре ли е госпожа Валидбекова? Нали можете да кимнете или да поклатите глава.
Евнухът с поклон му подаде някаква бележка.
„Все пак няма да можете да се отървете от моята благодарност. Тъй като ви познавам като благороден човек, не се съмнявам, че тайната ще си остане между нас. Зафар ще ви отведе там, където никой няма да ни попречи".
Без подпис. Но нямаше и нужда от него. Фандорин усети лекия аромат на познатия сладък парфюм.
Виж ти, какви жертви в името на майчината обич! И какъв тон само!
Той извади сребърно моливче, бързо написа на гърба: „Впечатлен съм от Вашата щедрост, но не съм свикнал да приемам подобни подаръци от жена в знак на благодарност".
- Ето. П-предайте й го.
Персиецът взе бележката, но не я скри в пазвата си, а я погледна.
„Какво, той може да чете на руски?"
Вечно неподвижното и безстрастно лице на евнуха се раздвижи: веждите му се плъзнаха нагоре, очите се ококориха, устата леко се отвори.
- Не ви харесва Саадат ханъм? - попита Зафар, сякаш ставаше дума за нещо невероятно.