И за този кратък миг звярът удържа победа. Той усети, че устойчивостта на метала започна да пада. Стената загуби здравината си. На външен вид нищо не бе се изменило, но нямаше никакво съмнение. Потокът енергия през организма му запреминава много по-леко. Продължи да го поддържа още секунда-две и реши, че е предостатъчно. С победен рев скочи в малкия съд и издърпа лоста, който затваряше люка.
Едно от пипалата му обви нежно, като любимо същество, скоростния лост. Неговата машина тръгна напред право в стената. Острият й нос блъсна преградата и се посипа искрящ дъжд от прах. Усети се леко забавяне, когато този прах трябваше да се махне от пътя. Но миг по-късно проби димната завеса и неудържимо се понесе в пространството.
Минаха няколко секунди и звярът забеляза, че се отдалечава от кораба под прав ъгъл спрямо курса му. Корпусът бе така близо, че можеше добре да разгледа зеещата дупка. От нея излитаха хора в скафандри, които по странен начин блестяха под лъчите на прожекторите. И те, и корабът се смаляваше пред очите му. После хората изчезнаха и остана само сивата грамада, по която мигаха хиляди илюминатори.
Кьорлът побърза да се отдалечи. Описа дъга на деветдесет градуса и включи максимално ускорение. Така само минута след бягството си пое в обратната посока, откъдето идваше огромният кораб. Право по курса той видя дребно мъждукащо петънце. „Това е слънцето ни“ — съобрази звярът. Там, с помощта на сънародниците си, той ще построи междугалактически космически кораб и ще се отправи към звезди с обитаеми планети. Грандиозността на замисъла го уплаши. Погледна през панорамното стъкло за задно виждане. Дръпна се и отново погледна. Кълбото на кораба беше още там, но премига и изчезна!
За миг възникна инстинктивното усещане, че преди да се стопи, точката бе започнала да се премества. Но той не можеше нищо да различи. Мисълта, че те са изгасили светлините си и го преследват в пълен мрак, го накара да потрепера. Ясно му стана, че ще бъде в безопасност едва когато кацне и се скрие някъде из пустините на планетата.
Тревогата остана, но не знаеше какво да прави. Обърна се към предното панорамно стъкло и направо замръзна. Мъждукащото слънце, към което се отправяше, не искаше да се увеличава. Напротив видимо намаляваше. Превърна се в дребна точка и изчезна. Страхът нахлу в душата на кьорла като вихър на леден вятър. Няколко минути напрегнато се вглеждаше в пространството пред себе си с плахата надежда, че единственият му ориентир отново ще се появи.
Трепна от изненада. Какво бе това? Една светла точка започна да расте и постепенно се превърна в петънце. После се превърна в светещо кълбо и излъчвайки светлина през всеки свой илюминатор, пред очите му се превърна в огромната сфера на космическият кораб, от който преди няколко минути избяга.
В този миг с кьорлът нещо стана. Съзнанието му се завъртя като въртележка: все по-бързо и по-бързо. И се разлетя на милиони виещи от болка парченца! Очите му едва не изскочиха от местата си, когато той като обезумяло животно се замята в малкия отсек. Безсилната ярост го караше да хваща каквото у попадне с пипалата си и да го хвърля. Лапите мачкаха преградите между помещенията. Накрая, за кратко съзнанието проблесна и той разбра, че не може да се противопостави на съкрушителния огън на дезинтегратора, насочен против него от безопасно разстояние.
Колко било просто да се извърши насилствена дезорганизация на клетките и всяка капчица айд да излезе от жизненоважните органи!
Последният прощален рев изкриви устните. Пипалата се размахаха напразно. А после, изведнъж напълно обезсилен, се строполи на пода. Смъртта след многото часове буйна ярост дойде съвсем кротко.
Капитан Лит не се надяваше на случая. Когато стрелбата спря и можеше да се приближат до останките на лодката, изпратените хора откриха неголеми парчета разтопен метал и тук там по нещичко от това, което бе тялото на кьорла.
— Бедното котенце — проговори Мортън. — Интересно, какво ли е помислило, когато собственото му слънце е изчезнало и когато ние сме се появили пред него? Нищо не разбира от антиускорение. И откъде да знае, че ние бързо спираме в пространството, а той трябва да изразходва цели три часа. Той е имал намерение да се върне на планетата си, но в действителност се е отдалечавал. Вероятно той дори не се е досетил, че когато сме спрели, е преминал край нас и после само сме го следвали, като сме изобразявали неговото слънце, докато не сме се оказали достатъчно близо, да го разстреляме. Сигурно си е представил, че космосът се е обърнал наопаки.
Гросуенър изслуша думите му със смесено чувство. Случилото се някак бързо избледня, загуби острите си форми и се разпълзя в заобикалящия мрак. Никой не бе в състояние точно, миг след миг, да възпроизведе подробностите. Опасността, която успяха да избегнат, започна да им се струва нещо далечно и незначително.