Гросуенър не изслуша следващите мнения. Той гледаше натам, където бе видял грамадната котка. Тя бе изчезнала. Не му оставаше нищо друго, освен да се нарече с няколко некрасиви названия, за това, че се бе отвлякъл. Веднага подкара малкия катер над скалите и развалините и затърси изчезналия звяр. Но погледът навсякъде се опираше на различни препятствия. Тогава кацна и започна да разпитва намиращите се на това място техници. Те си спомниха, че са видели търсения звяр преди около двадесет минути. Разстроеният нексиалист се върна в катера си и полетя отново над града.
Кьорлът прибягваше внимателно от прикритие на прикритие. Движенията му ставаха все по-бързи и бързи. Нервната енергия се натрупваше от глада и се превръщаше направо в тъпа болка. Пристигна малък всъдеход, спря пред него и огромна камера му направи снимки. Наблизо, върху скалистия хълм, шумно заработи огромна сонда. Всички тези картини се сляха в мозъка на кьорла и бяха изместени само от едно настойчиво нетърпение да настигне отделилия се човек. Накрая не издържа. Зелена пяна изпълни устата му. За миг усети, че никой не го гледа, и веднага се метна над каменистия насип и забяга с всички сили. Придвижваше се с грамадни плавни скокове. Забрави всичко друго, освен пряката си цел, сякаш през мозъка му бе преминала вълшебна пръчица, която бе изтрила останалото. Носеше се по пустинните улици по най-краткия път, прескачаше през зейналите дупки в стените и препускаше по коридорите на разсипващите се на прах от времето здания. После мустачките му доловиха някакви айд-трепкания и той премина на къси прокрадващи стъпки.
Двуногият стоеше пред някакъв отвор, който е бил някога прозорец, и поглеждаше вътре след лъча на силния си фенер. Раздаде се щракване и светлинният сноп изчезна. Човекът рязко дръпна назад здравото си, набито и силно тяло, огледа се и оживено завъртя глава. На кьорла такава жизненост не се хареса — подсказваше мълниеносна реакция. Работата би могла да завърши лошо. Прикрилата се котка почака двуногия да изчезне зад ъгъла на стената и безшумно, но бързо пресече откритото пространство. Планът бе съзрял. Като призрак се плъзна по страничната улица и стремително заобиколи дългото здание. По корем запълзя в помещението и се притаи в полумрака зад купчина руини. Улицата пред него напомняше на траншея между две неразпръснати купчини камъни. Тя накрая завършваше с тесен отвор, висок почти колкото самият кьорл.
Изглежда в последния миг е бил прекалено нетърпелив. Когато двуногият мина под него, той трепна и се посипаха струйка дребни камъчета. Човекът вдигна глава и лицето му трепна и се изкриви. Хвана се за оръжието си.
Грамадното тяло се метна напред и нанесе един единствен съкрушителен удар в преливащия в различни чисти цветове прозрачен калпак на космическия скафандър. Раздаде се трясъка на разкъсван метален лист. Наоколо се разлетя кръв. Човекът се сви на две. За миг някаква непонятна сила го задържа на крака, после рухна, като прогърмя с космическите си доспехи.
Кьорлът се загърчи над плячката си. Веднага започна да изработва полето, което не позволяваше на айда да напуска кръвта. Трескаво заразчупва метала и заразкъсва тялото в него. Костите захрускаха. Плътта се разлетя на парчета. Той напъха муцуната си в горещото тяло и безброй дребни смукала започнаха да измъкват единствения вид подходяща за него храна от клетките. В това наистина блажено състояние той прекара три минути, а после пред зениците му пропълзя сянка. Трепна, вдигна глава и видя от страната на залязващото слънце да приближава малък катер. За миг се вцепени. Бавно се плъзна зад огромната купчина отломки. Когато отново подаде нос, машината лениво отплаваше вляво. Но котката разбра, че може да се върне. Обхвана го бяс, че не му позволиха да довърши трапезата си, но въпреки това остави плячката си и се устреми обратно към космическия кораб. Бягаше като преследван звяр и забави ход едва когато видя първата група работници. Те бяха така заети, че не го видяха и той се промъкна незабелязан.