На сутринта отварям вратата и не виждам дори близките планини. Всичко е скрито от завесите на дъжда. Какво да се прави. Зареждам печката, добре, че имам поне сухи вършини във втората, празната стая, как да е изкарвам до обед.
Хапвам. Лениво се протягам и вземам от лавицата метеора.
И скуката моментално изчезва.
Защото камъкът се е променил. Онова местенце, което снощи бе меко, засега е изпъкнало, пожълтяло и е пресечено от тънка розова лентичка.
Кръвоносен съд!… Живот!
Можете да си представите моите чувства. Пред очите ми се изправиха телескопите на Пулковската обсерватория, антените на Бюраканската, разни осцилографи, други хитроумни прибори, пред които обикновеният човек се чувствува като котка пред сметачна машина, представих си разни библиотеки, пълни с умни книги. И всички те задават един и същ въпрос: „Сами ли сме? Има ли други живи същества освен нас във Вселената, в полетата на времето и пространството?“
И малкото парченце върху дланта ми казва: „Има.“
По гърба ми пролазиха тръпки, челото и бузите ми пламнаха. Помислих си, че тая колиба ще стане световноизвестен музей. Ще минат години и тук ще се издигне обелиск, по-висок от планините.
Взех един буркан от борш „Воронежка смес“, старателно го измих, попарих го и сложих там парченцето метеорит. Запалих лампата, приближих буркана до нея, да е топло на зародиша. После си помислих да не би да прегрея зародиша и отдръпнах лампата. Взех един лист хартия и записах приблизителното време на падане на метеорита, след това отидох до мястото, където той се удари в земята, определих по памет ъгъла на височината на отскока — може да потрябва за науката.
Накратко казано, заспах късно, а се събудих рано. Погледнах към входа и какво да видя — в буркана се е появил златистооранжев плод като мандарина. А черният камък, от който израсна всичко, виси отстрани. Е, мисля си, стига толкова! Нямам никакво време за губене. Ще сляза долу, в градчето, ще изпратя телеграма — мълния към сто думи и до довечера цялата Академия на науките на СССР в пълен състав ще е тук.
Скачам, както съм неумит, небръснат, на бърза ръка се обличам и отварям вратата.
Точно пред стълбите има огромна локва. Дъждът е толкова студен, сякаш е октомври, а не юли. Свалих обувките, навих крачолите, а от студената вода пръстите ми взеха да се схващат. Закрачих към реката, някъде отпред дочух рев. Приближих се — но къде е моята весела рекичка? Между гранитните стълбове се върти мътен поток с ширина към десетина метра. Има такива водовъртежи, че дори е страшно да си помислиш да го доближиш. Постоях малко, зъбите ми взеха да тракат, изпаднах в глупаво положение. Нося новина, по-важна от всички, които хората са получавали през цялата си хилядолетна история, и нищо да не мога да направя. И то защо? Защото, видите ли, природата се е разбунтувала. А къде може тя днес да се сравни с човека?
Върнах се, гледам — плодът се е надул още, парчето от камъка е паднало, внимателно изваждам зародиша от буркана. Въртя го насам-иатам, оглеждам го, внимателно го опипвам. Станал е тежък, повърхността му е мека и леко пореста. Слагам го на масата и започвам да го рисувам. А той се мени почти пред очите ми, едва съм започнал единия ескиз, трябва да почвам следващия. Полека взе да се издължава.
До вечерта пред мен лежеше вече не мандарина, а нещо като хляб или много тлъст червей. В единия му край се появи нещо като разрез — точно там, където беше розовата лентичка. Може би това е устна кухина?
Щом като сложих до него парче изсъхнал хляб, червеят сякаш потръпна.
И в този момент, знаете, някаква тревога сви сърцето ми. В ума си аз все още наричах това същество зародиш, но едва сега взех да осъзнавам, че нямам представа какво (или кой) ще се появи от него.
Замислих се, захапах устни, после станах и отворих вратата… Долината не се виждаше, тъмнината започваше от прага и само падащите водни капчици отразяваха светлината на лампата. Непроницаемата нощ е изпълнена с шума на дъжда. И изведнъж си казвам, че в краен случай червеят може да се смачка, да се стъпче, да се размаже. Веднага се сепвам. Защо? По какви причини? Та това е пълен идиотизъм. Нима биха ме разбрали? Нима биха ми простили някога? Та нали дори никому нищо да не кажа, през целия си живот ще се упреквам. И най-сетне защо да го унищожавам, с какво ме заплашва?
Течението малко ме охлади, аз се успокоих и затворих вратата. Но вече не се решавах да докосна червея. Взех алуминиевото канче, с парче картон бутнах червея вътре и го отнесох в другата стая. Легнах, сложих ръцете си зад главата, но не можех да заспя и само се пулех в тъмнината. Към два часа през нощта от съседната стая изведнъж се чу: „Шляп… Шляп!“ Сякаш скача нещо меко.