Макар отблъснати, дори и вътре във форта, испанците оказваха достойна съпротива, решени да приемат смъртта, но не и да позволят да им свалят знамето.
Черният Корсар бе влязъл с първите и веднага се озова в просторен двор, където повече от двеста испанци ожесточено се сражаваха и се опитваха да отблъснат противниците си, за да си отворят път и да се притекат на помощ на сънародниците си в Гибралтар.
Вече мнозина стрелци бяха паднали под страшната сабя на Корсара, когато видя върху му да връхлита един богато облечен мъж, с широкопола сива шапка, украсена с перо от щраус.
— Внимавайте, кавалере, ще ви убия! — викна благородникът, като вдигна дългата си, светкаща сабя.
Корсарът, който едва се бе справил с един стрелкови капитан, издъхващ в краката му, рязко се извърна и нададе вик на изненада:
— Вие, графе?
— Аз, кавалере — отвърна кастилецът, като го поздрави със сабята си. — Защитавайте се, синьор, защото между нас вече не стои приятелството; вие се сражавате за флибустиерията, аз — за знамето на старата Кастилия.
— Позволете ми да мина, графе — отвърна Корсарът, който се опитваше да се притече на помощ на една група флибустиери, заобиколени от испанци.
— Не, синьор — каза кастилецът с решителен глас. — Или вие ще ме убиете, или аз вас.
— Моля ви, графе, пуснете ме да мина! Не ме принуждавайте да кръстосам сабя с вас. Ако искате да се биете, има стотици флибустиери зад мен. Аз ви дължа признателност и…
— Не, синьор, квит сме. Преди знамето ни да бъде свалено, граф Лерма ще бъде мъртъв, като комендантът на този форт с всички негови смели бойци.
След тези думи започна бързо да настъпва към Корсара.
Синьорът на Вентимилия, който знаеше превъзходството си над кастилеца и не желаеше смъртта на този честен и великодушен благородник, отстъпи две крачки и викна:
— Моля ви, не ме принуждавайте да ви убия!
— Така да бъде! — отвърна графът с усмивка. — А сега, бранете се!
Графът нападаше с устрем, удвоявайки ударите, които Корсарът всячески отбиваше. Освен сабите и двамата държеха в лявата ръка кинжал, за да отбиват по-добре ударите. Подскачаха напред-назад, използуваха всичкото си фехтовачно майсторство, като едва се задържаха на крака, поради вадите кръв, стичащи се от всички страни.
Неочаквано Корсарът, който се бе отказал от намерението си да убие благородния кастилец, с ловък привиден удар, описвайки мълниеносен полукръг със сабята си, изтръгна оръжието от ръката на графа — хватка, която бе му се удала вече в къщата на нотариуса.
За зла участ на кастилеца, до него хъркаше в предсмъртна агония капитанът на стрелците, малко преди това пронизан от сабята на Корсара. За миг той сграбчи сабята му, която умиращият още стискаше в ръка, и отново се нахвърли срещу врага си. В същото време един испански войник му се притече на помощ. Принуден да се брани от двамата, Корсарът премина в решителна атака. С един само удар повали войника, после се обърна към графа, който го нападаше от фланг, но той се прицели зле и сабята му мина покрай Корсара на милиметри. В същия миг последният се извърна и заби острието на оръжието си до дръжката му в гърдите на графа.
— Графе! — викна Корсарът и го пое в ръце, преди да се строполи. — Тъжна е тази победа за мен, но вие я пожелахте.
Кастилецът бе пребледнял като мъртвец; погледна Корсара с полуотворени очи и му каза с тъжна усмивка:
— Тъй е пожелала съдбата… Поне няма да видя как сваляте знамето на старата Кастилия…
— Кармо… Ван Щилер!… Помощ! — викна Корсарът.
— Безполезно е, кавалере — отвърна графът с угасващ, глас. — Аз вече съм мъртвец… Сбогом, мой кавалере…
Кръв нахлу в устата му и прекъсна фразата му. Той затвори очи, опита се да се усмихне за последен път и издъхна.
Трогнат до сълзи, Корсарът бавно постави тялото на благородния и горд кастилец, целуна го по челото, което бе още топло, след това се наведе и вдигна окървавената си сабя. Остана за миг замислен, но глъчката наоколо му го сепна и със задавен от мъка глас, извика:
— След мен, морски вълци!
Битката продължаваше с нестихващо ожесточение. По ескарпите, кулите, коридорите и бойниците испанците отчаяно се съпротивляваха. Старият и смел комендант на Гибралтар и всичките му офицери бяха загинали, но останалите още се съпротивляваха. Клането продължи още един час и накрая всички паднаха около знамето на далечното си отечество, но не предадоха оръжието си.
Докато флибустиерите на Олонеца заемаха форта, Баска с няколко подсилени отряди нападна съседния форт и принуди защитниците му да се предадат, след като им бе обещал живота.