Започналата от сутринта битка завърши към два часа по обяд. Четиристотин испанци и сто и двадесет флибустиери бяха намерили смъртта си.
XXXVI
КЛЕТВАТА НА ЧЕРНИЯ КОРСАР
Докато жадните за плячка флибустиери се изляха като буйна река над града, останал без защитници, препречвайки веднага пътя на жителите, които можеха да побегнат в джунглата с по-скъпите си вещи, Черният Корсар, Кармо, Ван Щилер и Моко прехвърляха труповете, струпани във вътрешността на форта, с надежда, че ще намерят между тях губернатора на Маракаибо, омразният Ван Гулд.
На всяка крачка пред тях се изпречваха ужасни сцени. Навсякъде се издигаха купчини с мъртъвци, обезобразени от сечта, с отрязани ръце, разцепели гърди и черепи, от които се стичаха вади кръв по стълбите, площадките и двора на форта. Някои, още полуживи, стискаха в предсмъртен гърч оръжието си, други с мъка се надигаха сред затисналата ги камара мъртъвци и с шепнещ глас молеха за помощ.
Корсарът, който не таеше никаква омраза към испанците, щом чуеше вопъл, бързаше да се притече на помощ на ранения и подпомогнат от Моко и двамата флибустиери го отместваше настрана и му оказваше първа помощ.
Вече бяха прехвърлили всички тези нещастници от вътрешния двор, когато от един куп с трупове до тях достигна глас, който им се стори познат.
— Дявол ме взел, ако не съм чувал вече този глас — рече Кармо.
— Аз също — потвърди Ван Щилер.
— Вода, кабалерос, вода! — стенеше гласът изпод труповете.
— Гръм и мълния! — викна Ван Щилер. — Това е гласът на каталонеца.
Корсарът и Кармо се хвърлиха нататък и трескаво взеха да преобръщат мъртъвците. Появи се една глава, обляна в кръв, после две дълги, слаби ръце и накрая едно още по-дълго тяло с кожена ризница, също опръскана в кръв.
— Карамба! — възкликна човекът при вида на Корсара и Кармо. — Ето, че щастието идва неочаквано!
— Ти ли си, славни каталонецо на моето сърце? — викна весело Кармо. — Радвам се да те видя още жив.
— Къде си ранен? — попита го Корсарът, като му помогна да се изправи.
— Удариха ме със сабя по едното рамо и втори път по лицето, но без това да ви обижда, ще ви кажа, че Корсарът, който ме подреди така, се надяна на шпагата ми като яре. Но кълна ви се, кабалерос, че съм радостен да ви видя живи и здрави.
— На, пийни си! — рече Кармо и му подаде манерката си с вода, примесена с ракия. — Това ще те оправи.
Каталонецът, който беше само ранен, изпи манерката на един дъх, после обърна очи към Черния Корсар и му каза:
— Вие търсите губернатора на Маракаибо, нали?
— Да — отвърна Корсарът. — Виждал ли си го?
— Ех, синьор, изпуснахте възможността да го обесите, както и аз да му върна двадесетте тояги.
— Какво искаш да кажеш? — попита го Корсарът през зъби.
— Този хитрец, предвиждайки победата ви, не слезе на този бряг.
— А къде?
Един от войниците, които са го съпровождали, ми каза, че Ван Гулд бил откаран с каравелата на граф Лерма в Коро, на източния бряг, където знаел, че се намира друг испански платноход.
— И къде ще продължи?
— В Порто Кавальо, където има владения и роднини.
— Сигурен ли си в това, което казваш?
— Напълно, синьор.
— Проклятие! — викна Корсарът с ужасен глас. — Да ми избяга отново, когато смятах, че съм го настигнал! Така да бъде! Но и в ада да се скрие, Черният Корсар ще го намери, дори да трябва да пропилея цялото си богатство. Ще преобърна бреговете на цял Хондурас, но мира няма да му дам, кълна се в бога!
— Ако нямате нищо против, аз ще ви придружа, синьор — каза каталонецът.
— Добре, ще дойдеш с мен, но кажи, смяташ ли, че мога да го настигна?
— По това време вече е отплувал и преди вие да стигнете до Маракаибо, корабът му ще е докоснал бреговете на Никарагуа.
— Нека бяга, но щом се върнем в Тортуга ще подготвя такава експедиция, каквато не е виждана в Мексиканския залив. Кармо, Ван Щилер, поверявам този човек на вашите грижи, а ти, Моко, ела с мен в града. Трябва да се срещна с Олонеца.
Завладеният почти без съпротива град от корсарите предлагаше същата гледка, на която се бяха натъкнали във форта. Навсякъде се чуваха викове, плач на жени и деца, гърмежи. Тълпи от граждани, подгонени от корсарите, тичаха из улиците и мъкнеха ценна покъщнина. Отвсякъде долитаха крясъци и крамоли, стреляше се в къщите, от прозорците излитаха тела. Някъде ужасен вой подсказваше, че флибустиерите и буканиерите измъчват жертвите си да им кажат къде са скрили богатствата си, другаде се носеше писък на жени и вопли на старци от горящите къщи, от които излизаха облаци искри, заплашващи града с пожар.