Свикнал с тези сцени още от Фландрия, Корсарът отминаваше това зрелище с погнуса, изписана по лицето му.
Като стигна централния площад, зърна Олонеца сред една тълпа от флибустиери, докарали там много граждани, да мери златото, което хората му непрекъснато носеха.
— Да не се наричам Олонеца, ако това не е Черният Корсар, когото смятах, че е в Гибралтар, зает да беси Ван Гулд — провикна се Олонеца. — Е, какво? Не ми изглеждаш доволен, кавалере?
— Така е — отвърна Корсарът.
— Какво се е случило?
— В този час Ван Гулд плува към бреговете на Никарагуа.
— Пак ли ти избяга? Самият дявол му помага! Истина ли е това, което ми казваш?
— Да, Пиетро. Отива да се скрие в Хондурас.
— А ти какво смяташ да правиш?
— Дойдох да ти кажа, че се връщам в Тортуга, за да подготвя нова експедиция…
— Как! Без мен? Ех, кавалере…
— Ще дойдеш ли?
— Обещавам ти. След няколко дни ще тръгнем и щом стигнем в Тортуга, ще организираме нова флота, за да открием този стар хитрец.
— Благодаря ти, Пиетро, разчитам на теб.
Три дни по-късно, когато завършиха плячкосването на града, флибустиерите се натовариха на многото лодки, изпратени им от корабите. С тях водеха повече от двеста пленници за които се надяваха рано или късно да получат добър откуп, големи количества храни, стоки и злато на огромната стойност от двеста и шестдесет хиляди пиастри — сума, която за няколко седмици щяха напълно да пропилеят за празненства и пирове в Тортуга.
Прекосяването на езерото мина без премеждия и на следващия ден корсарите се качиха на корабите си, които ги чакаха близо до Маракаибо, тъй като имаха намерение повторно да посетят този град и, ако е възможно, втори път да го плячкосат.
Черният Корсар и другарите му се бяха настанили на кораба на Олонеца, понеже „Мълния“ бе изпратена на изхода на залива, за да предотврати някоя изненада от испанска страна.
Кармо и Ван Щилер водеха със себе си и каталонеца, чиито рани бързо заздравяваха.
Както флибустиерите предполагаха, жителите на Мараканбо бяха се завърнали в града, с надежда че корсарските кораби няма да хвърлят отново котва в тяхното пристанище, така че този път нещастните хорица, макар и напълно ограбени, трябваше да внесат нови тридесет хиляди пиастри, под заплахата за повторни грабежи и палежи.
Следобеда на същия ден корсарската ескадра напусна окончателно тези места, като отплува при добър попътен вятър към изхода на залива. Времето се разваляше и всички бързаха да напуснат тези опасни брегове. Откъм Сиера ди Санта Мария се надигаха големи черни облаци, които заплашваха да затъмнят залязващото слънце, а морският бриз преминаваше в силен вятър.
Щом зърна фенерите на ескадрата, Морган насочи носа на „Мълния“ към входа на залива. Малко след това бързият кораб на Корсара докосна лодката и прие своя комендант и другарите му.
Едва-що Корсарът сложи крак на палубата, посрещна го мощен вик:
— Да живее нашият комендант!
Следван от Кармо и Ван Щилер, които подкрепяха каталонеца, Корсарът прекоси своя кораб сред шпалир от моряци и бързо се насочи към една бяла фигура, която се бе появила на стълбите на долната палуба.
Радостно възклицание се откъсна от гърдите на този горд мъж.
— Вие, Хонората!…
— Аз, кавалере — отвърна младата фламандка и тръгна бързо към него. — Какво щастие да ви видя отново жив!
В този миг ослепителна мълния разкъса дълбокия мрак, легнал над морето, последвана от далечен тътен. При тази неочаквана светлина, озарила красивата външност на младата фламандка, от устата на каталонеца се изтръгна вик:
— Тя!… Дъщерята на Ван Гулд тук! Господи!
Корсарът спря като ударен от гръм, после се извърна рязко към каталонеца, загледан учудено в девойката и го запита с нечовешки глас:
— Какво каза? Повтори… или ще те убия!
Каталонецът не отговори. Свит надве, той гледаше девойката бавно да се отдръпва и да се клатушка, сякаш бе получила удар в сърцето.
Известно време на палубата на кораба настъпи дълго мълчание, нарушавано само от глухия рев на вълните. Сто и двадесетте души от екипажа сякаш не дишаха и бяха насочили вниманието си към момичето, което отстъпваше, и към Корсара, застанал като вкаменен, с вдигнат юмрук към каталонеца.
Всички предугаждаха ужасна трагедия.
— Говори! — повтори изведнъж Корсарът със задавен глас. — Говори!
— Тази… е дъщерята на Ван Гулд — рече каталонецът сред общата тишина на кораба.
— Познаваш ли я?
— Да.
— Закълни се, че е тя.
— Заклевам се.
От устните на Корсара се изтръгна истински рев на болка и ярост. Видяха го да се препъва, сякаш някой го бе ударил с боздуган, сведе глава чак до пода, но изведнъж скочи като тигър.