— Голям кураж! Да влязат в града при толкова войска…
— Сигурно са искали да спасят Червения Корсар.
— Те пък го обесиха.
— Каква лоша изненада за ония крадльовци…
— Да се надяваме, че войниците ще хванат други, които да обесим. Дъски за бесилки се намират още. Лека нощ, приятели. До утре — рече човекът с аркебуза.
— Да — промълви Корсарът. — Дъски има, но на нашите кораби има още доста гюллета, които ще са достатъчни да сринат Маракаибо. Един ден ще чуете за мен.
Затвори предпазливо прозореца и се върна в стаята на нотариуса. Междувременно Кармо бе претърсил цялата къща и особено кухненския шкаф. Бе се сетил, че предишната вечер не бе имал време да вечеря, затова след като откри една патица и една печена риба — вероятно закуската на нотариуса за следващата сутрин — бе побързал да ги поднесе на капитана. Освен тази храна бе открил в дъното на един шкаф няколко прашни бутилки, които носеха етикети на най-добрите испански вина: Херес, Порто Аликанте и Мадера.
— Синьор — рече Кармо с най-добрия си глас, обръщайки се към Корсара, — докато испанците тичат по петите ви, вкусете от тази прекрасна езерна риба и кълчица от дивата патица. Открих и няколко бутилки, които нашият нотариус изглежда е пазил за тържествени случаи и които ще оправят настроението ви. Е, вижда се, че нашият приятел е любител на отвъдокеански питиета! Да проверим вкуса му.
— Благодаря — отвърна Корсарът, който отново бе станал мрачен.
Седна, но яде малко. Бе станал отново онзи, който го знаеха — мълчалив и замислен. Опита от рибата, изпи няколко чаши, после изведнъж се надигна и почна да се разхожда из стаята.
Затова пък Кармо не само изплюска всичко, но опразни и няколко бутилки, за голямо отчаяние на нотариуса, който все се оплакваше, че скъпите му вина бързо свършват. Но морякът, развеселен от тази солидна почерпка, бе тъй любезен да предложи и нему една чаша, за да му разсее предишния страх и сегашния яд.
— Небеса! — възкликна. — Не се надявах нощта да мине така весело. Доскоро между два огъня и под угрозата да завършим живота си с въже на врата, ето че се оказахме сред хубави вина, предложени ни от най-гостоприемния стопанин на града.
— Опасността още не е минала, драги мой — рече Корсарът. — Кой ще ни увери, че утре испанците няма да похлопат на тази врата, след като не са ни открили другаде? Тук сме добре, но бих предпочел да съм на борда на моята „Мълния“.
— Щом съм с вас не изпитвам никакъв страх, капитане мой; вие сам струвате колкото сто противника.
— Ти сигурно си забравил, че губернаторът на Маракаибо е стара лисица и всичко ще опита, за да ме спипа. Знаеш, че между него и мен се води бой до смърт.
— Никой не знае, че сте тук.
— Но ще се усъмнят; забрави ли бискайците? Страхувам се, че са разбрали кой е убиецът на онзи самохвалко, графът.
— Може би сте прав, господарю. Вярвате ли, че Морган ще ни изпрати подкрепления?
— Лейтенантът не е човек, който ще остави командира си в ръцете на испанците. Той е храбрец и няма да се изненадам, ако реши да форсира провлака, обсипвайки града с дъжд от гюллета.
— Това ще бъде лудост, която скъпо ще му струва — обади се Кармо.
— Ех, колко такива лудости сме правили, но за щастие винаги с щастлив край.
Корсарът седна и отпи от виното, после стана и се насочи навън към площадката на стълбите, където беше прозорецът към улицата. Тук той остана да наблюдава около Половин час, когато изведнъж се втурна в стаята, казвайки на Кармо:
— Можем ли да се доверим на негъра?
— Напълно коменданте.
— Значи вярваш, че няма да ни предаде…
— Слагам ръката си в огъня за него.
— Той е тук…
— Видяхте ли го?
— Снове из улицата.
— Трябва да го повикаме при нас.
— А какво ли е направил с трупа на брат ми? — запита се Корсарът и свъси вежди.
— Щом бъде тук ще узнаем.
— Иди го повикай, но бъди предпазлив. Ако те забележат, свършено е с нас.
— Оставете това на мен, синьор — рече усмихнат Кармо. Дайте ми само десет минути време, за да се превърна в нотариуса на Маракаибо.
VI
ПОЛОЖЕНИЕТО НА ФЛИБУСТИЕРИТЕ СЕ ВЛОШАВА
Десетте минути още не бяха изминали, когато Кармо напусна къщата на нотариуса, за да потърси негъра, забелязан от Корсара по улицата. За това кратко време, смелият флибустиер се бе така преобразил, че просто бе станал неузнаваем. Бе подрязал с ножица гъстата си брада и дългите си рошави коси, след това бързо бе навлякъл един испански костюм, който нотариусът изглежда пазеше за важни случаи и който му стоеше отлично, понеже и двамата имаха еднакъв ръст.
Облечен по този начин, страшният морски вълк можеше да мине за мирен и почтен гражданин на Гибралтар, ако не за самия нотариус. Но бидейки винаги нащрек, в дълбоките и удобни джобове бе скрил пистолетите си, защото и в новия си костюм не се чувствуваше напълно сигурен.