— Казах ти, че гората е пълна с войници.
— Положението е сериозно. Морган, вторият офицер на „Мълния“, като види, че не се завръщаме, може да допусне някоя непредпазливост — промълви флибустиерът. — Ще видим как ще свърши това премеждие.
— Я кажи, Моко, познат ли си в Маракаибо?
— Всички ме познават, понеже често идвам да продавам билки, които лекуват рани.
— Никой ли не ще се усъмни в теб?
— Не, приятелю.
— Тогава следвай ме, отиваме при коменданта.
— Един момент, приятелю.
— Какво има?
— Доведох и вашия другар.
— Кой? Ван Щилер?
— Рискуваше да бъде заловен, затова реши, че ще бъде по-полезен тук, отколкото да пази колибата.
— А пленникът?
— Вързахме го тъй добре, че ще го намерим на същото място, ако другарите му не го освободят.
— А Ван Щилер къде е?
— Почакай малко, приятелю.
Негърът събра шепите си около устата и нададе слаб вик, който наподобяваше гласа на вампир — ония едри прилепи, тъй често срещани в Южна Америка.
Миг след това един човек прехвърли зида на градината, и тупна пред Кармо и каза:
— Щастлив съм да ви видя в добро здраве, бойни приятелю.
— А аз повече от теб, драги Ван Щилер — отвърна Кармо.
— Смяташ ли, че капитанът ще ме гълчи, затова че съм дошъл? Като разбрах, че сте в опасност, не можех да остана скрит в гората да гледам дърветата.
— Комендантът ще бъде доволен, драги мой. Един смелчага повече е много ценен за нас в тези минути.
— Да тръгваме, приятели!
Започваше да се зазорява. Звездите бързо избледняваха, тъй като по тези места няма истинска зора, дори и изгрев: на мястото, на нощта идва изведнъж денят. Слънцето изгрява изведнъж, неочаквано, и със силата на своите лъчи властно прогонва мрака, който за миг се стопява.
Жителите на Маракаибо, почти всички ранобудни, започваха да се събуждат; прозорците се разтваряха и тук-таме се появяваше по някоя глава, чуваха се кихавици и прозявки, надигаше се глъчка. Явно, тълкуваха се събитията от нощта, които пръснаха не малко тревога и ужас сред всички, защото името на флибустиерите всяваше не малко страх във всички испански колонни на огромния Мексикански залив.
Кармо, който избягваше всякаква среща, за да не би случайно да бъде разпознат от някои от посетителите на странноприемницата, крачеше бързо, следван от негъра и хамбургчанина. Стигнал до уличката с къщата на нотариуса, се натъкна на същия войник, който с алебарда на рамото сновеше напред и назад по нея.
— Връщате ли се вече, господин нотариус? — попита любезно.
— Какво да ви кажа — отвърна флибустиерът, — моят клиент бързаше да напусне тази грешна земя и затова бързо свърших работата си.
— В наследство ли ви остави този прекрасен негър? — рече войникът, сочейки змиеукротителя. — Карамба! Този колос струва хиляди пиастри.
— Да, подари ми го. А сега, довиждане — рече Кармо и бързо сви към вратата на къщата, която затвори с резето.
Черният Корсар ги чакаше на стълбите с нетърпение, което мъчно можеше да прикрие.
— Значи негърът се върна… А трупът на брат ми? А, ето те и теб, Ван Щилер! Защо?
С малко думи Кармо го осведоми за причините, принудили негъра да се завърне в Маракаибо и привлече на помощ Ван Щилер, както и онова, което бе научил от войника на уличката.
— Новините, които ми носиш, са неприятни — рече Корсарът на негъра. — Ако испанците държат полето и брега, не знам как ще стигнем до моята „Мълния“. Не се страхувам за себе си, а за моя кораб, който може да бъде изненадан от ескадрата на адмирал Толедо.
— Проклятие! — възкликна Кармо. — Само това ни липсваше. Започвам да се страхувам, че това приключение ще свърши зле — промърмори Ван Щилер. — Но все пак трябва да сме доволни, че не са ни обесили още преди два дни, всеки ден е печалба.
Черният Корсар бе започнал да се разхожда из стаята, кръжейки около сандъка, който им бе послужил за маса. Изглеждаше доста загрижен и нервен; от време на време спираше, вглеждаше се в хората си, но после поклащаше глава и продължаваше да кръжи. Изведнъж спря пред нотариуса, който седеше на леглото здраво вързан, прикова заплашителен поглед в него и му каза:
— Познаваш ли околностите на Маракаибо?
— Да, ваша милост — отвърна оня с треперещ глас.
— Можеш ли да ни изведеш от града, без да бъдем изненадани от сънародниците ти и да ни оставиш на някое сигурно място?
— Как да сторя това, господине? Напуснем ли къщата, веднага ще ви познаят и ще арестуват и вас и мен… да, и мен, защото съм искал да ви помогна. А губернаторът не се шегува и ще ме обеси.
— Ето, че всички се страхуват от Ван Гулд — рече Корсарът със стиснати зъби и мрачен блясък в очите. — Да, този човек е енергичен, горд и безпощаден, от него всички треперят. Но не всички! Един ден аз ще го накарам той да трепери! Този ден той ще плати с живота си за смъртта на моите братя.