Корсарският кораб бе спрял, за да изчака лодката, а на носа можеше да се видят, при светлината на един фенер, десет-дванадесет въоръжени мъже с пушки, които изглеждаха готови да открият огън при най-малко подозрение.
Стигнали под борда на платнохода, двамата моряци сграбеха подхвърленото им въже заедно с една въжена стълба, вързаха лодката, прибраха веслата и се изкачиха на палубата с изненадваща ловкост.
Двама мъже с пушки насочиха към тях оръжието си, а един трети се приближи, подавайки към новодошлите светлината на фенера си.
— Кой сте? — попита.
— По дяволите! — възкликна Кармо. — Приятелите вече не се познават…
— Нека акулите ме изядат, ако това не е бискаецът Кармо — викна човекът с фенера. — Как така си още жив, а ние в Тортуга те смятахме за мъртъв? Ето ти още един възкръснал! А ти не си ли Ван Щилер от Хамбург?
— От плът и кръв — отговори оня.
— И ти ли убегна на бесилото?
— Понеже смъртта не ме желаеше, реших, че ще е по-добре да поживея още някоя година.
— А шефът ви?
— Тихо — рече Кармо.
— Можеш да говориш, кажи, мъртъв ли е?
— Сган от гарвани. Свършихте ли да грачите? — викна металическият глас, който така заплашително се бе обърнал към хората от лодката.
— Небеса! Черният Корсар! — промълви Ван Щилер и потръпна. Повдигайки глас, Кармо отговори:
— Ето ме, коменданте.
Един мъж слезе от командния мостик и се насочи към тях, с ръка върху дръжката на пистолета, който висеше на колана му. Беше изцяло облечен в черно, а елегантността му не бе обичайна за флибустиерите от големия Мексикански залив — хора, които се задоволяваха с чифт калцунн и една риза, понеже полагаха повече грижи за оръжието си, отколкото за облеклото.
Носеше пищна куртка от черна коприна, обшита с дантели от същия цвят и ревери от черна кожа; копринените му черни панталони бяха пристегнати от широк пояс с ресни, а ботушите му стигаха над колената. Широкополата му плъстена шапка бе закичена с дълго перо, което стигаше до раменете му.
Чертите на лицето му бяха изящни: правилен нос, малки, червени като корал устни, открито чело, пресечено от лека бръчка, която придаваше меланхолична нотка на това лице. Очите му бяха черни като въглен, веждите дълги и като изписани; на моменти те така се свъсваха, че внасяха уплаха и сред най-закоравелите пирати от залива. Бе висок и строен, което от пръв поглед подсказваше благородния му обществен произход на човек, навикнал да заповядва.
Виждайки го да приближава, двамата мъже от лодката се спогледаха някак тревожно и прошепнаха:
— Черният Корсар!
— Кой сте и от къде идвате? — попита Корсарът и застана пред тях, без да свали десницата си от дръжката на пистолета.
— Ние сме флибустиери от Тортуга, двама братя от брега — отвърна Кармо.
— И от къде идете?
— От Маракаибо.
— Значи сте се изплъзнали от ръцете на испанците.
— Да, коменданте.
— Към кой кораб се числехте?
— Към кораба на Червения Корсар.
Като чу тези думи Черният Корсар потръпна, после за миг замълча без да сваля огнения си взор от двамата флибустиери.
— Към кораба на моя брат — рече накрая и гласът му леко потрепери.
Сграбчи грубо Кармо за едната ръка и го поведе към кърмата, влачейки го почти насила. Като стигна под командния мостик, вдигна глава към едного, който стоеше изправен горе, сякаш очакваше заповеди и му каза:
— Продължавайте курс навътре, Морган; хората да бъдат в бойна готовност, а артилеристите — със запалени фитили. Дръжте ме в течение на всичко.
— Да, коменданте — отвърна другият. — Ще ви предупредя за всеки кораб или шлюпка, която ни доближи.
Черният Корсар слезе на кърмовия пулт, държейки все Кармо за ръка, влезе в малка кабина, мебелирана елегантно и осветена от позлатена лампа, макар на флибустиерските кораби да бе забранена каквато и да е светлина след девет часа вечерта, и посочвайки един стол, рече отсечено:
— Сега говори.
— На вашите заповеди, коменданте.
Вместо да го разпитва, Корсарът бе втренчил очи в него с ръце кръстосани на гърдите. Бе по-блед от всеки друг Път, а гърдите му се повдигаха от чести въздишки. Два пъти разтвори устни да проговори, но бързо ги сключи, сякаш се страхуваше да зададе въпроса, чийто отговор би бил ужасен.
Най-после, с усилие, запита с глух глас:
— Убиха го, нали?