Корсарът одобри действията на моряка с кимане на глава, после, доближавайки лицето на младежа, който го гледаше с изцъклени от ужас очи, попита:
— Кой сте?
— Един от моите най-добри клиенти, синьор — рече нотариусът. — От него щях да изкарам поне прехраната си за днес…
— Млъкнете! — рече Корсарът рязко.
— Нотариусът става истински папагал! — викна Кармо. — Ако продължава така, трябва да му отрежем част от езика.
Красивият младеж, донякъде успокоен, обърна лице към Корсара и след като спря за миг върху му учудения си поглед, отвърна:
— Аз съм синът на съдията на Маракаибо, дон Алонсо де Конхевио. Надявам се сега да ми обясните причината на това посегателство върху личността ми.
— Излишно е да я знаете, но ако останете спокоен, няма да ви бъде причинено никакво зло и утре, ако не се случат непредвидени събития, ще бъдете свободен.
— Утре!… — възкликна младежът с нотка на горчива изненада в гласа. — Помислете, синьор, днес аз трябва да се оженя за дъщерята на капитан Васконселос.
— Ще се ожените утре.
— Внимавайте! Баща ми е приятел на губернатора и това ви странно поведение по отношение на мен може скъпо да ви струва. Тук в Маракаибо имаме войска и оръдия.
Гневна усмивка разтегли устните на Корсара.
— Не се страхувам от тях. Аз също имам хора, които са по-смели и опитни от вашите, и не по-малко оръдия.
— Но кой сте вие?
— Излишно е да знаете.
Като рече това, Корсарът обърна рязко гръб и излезе, заставайки на пост пред прозореца, а Кармо и негърът започнаха да претърсват къщата от мазето до тавана, в желанието си да приготвят закуска. Ван Щилер застана до пленниците, за да осуети всякакъв опит за бягство.
Скоро Кармо и негърът се върнаха с един пушен бут и парче пикантно сирене, което върна доброто настроение на цялата компания и им позволи да вкусят прекрасното вино на нотариуса. Поне така твърдеше любезният флибустиер.
Вече бяха известили Корсара, че закуската е готова и няколко бутилки Порто са отворени, когато отново чуха да се удря на вратата.
— Кой може да е? — запита се Кармо. — Друг клиент, който идва да прави компания на нотариуса?
— Иди да видиш — рече Корсарът, който вече бе седнал на подредената набързо трапеза.
Морякът не чака да му повторят заповедта и поглеждайки през прозореца, без обаче да повдига решетките, видя пред вратата един по скоро възрастен мъж, който приличаше на слуга или разсилен от съда.
— По дяволите! — промълви. — Сигурно идва да търси младежа. Изглежда тайнственото изчезване на годеника е разтревожило булката, кумовете и поканените. Хм… нещата се заплитат…
Не получил отговор, слугата продължаваше да чука с нарастващо усърдие, привличайки любопитството на съседите, които почнаха да се показват по прозорците.
Трябваше непременно да отворят и грабнат този нов нахалник, преди съседите да се усъмнят и повикат стражите.
Кармо и негърът побързаха да слязат и отворят. Още при първата крачка на новодошлия една ръка се впи в гърлото му, за да не може да вика, после бе вързан и закаран в горната стая, за да прави компания на нещастния си млад господар и не по-малко нещастния нотариус.
— Дявол да ги вземе всички! — изпъшка Кармо. — Ако продължават все така да се изреждат на вратата, ще трябва да пленим цялото население на Маракаибо.
VII
ДУЕЛ МЕЖДУ ДЖЕНТЪЛМЕНИ
Противно на предвижданията на Кармо, закуската не премина весело, нито се създаде настроение, независимо от прекрасния бекон, пикантното сирене и старите вина на нещастния нотариус. Всички започнаха да стават неспокойни от лошия обрат на положението, следствие присъствието на младежа и усложненията, които биха могли да произлязат от насрочения му брак. Тайнственото му изчезване, включително това на слугата, безспорно щеше да възбуди съмнения и изплаши роднините му, затова скоро трябваше да очакват нови посещения на слуги и приятели, или още по-лошо — на войници.
Това положение не можеше по никакъв начин да трае дълго. Ако сега пленяваха посетителите си един по един, нямаше да е същото ако на вратата похлопаше една рота жандарми.
Корсарът и неговите моряци бяха обсъдили различни проекти, но нито един не им се стори подходящ. За момента бягството им бе напълно невъзможно — веднага щяха да ги познаят, арестуват и обесят като Червения Корсар и нещастните му другари. Трябваше да чакат нощта, но малко бе вероятно роднините на младежа да ги оставят дотогава на спокойствие.
Обикновено тъй находчиви на идеи и хитрини, както и другарите им от остров Тортуга, в този момент те бяха напълно смутени.