Кармо бе подсказал идеята да облекат дрехите на пленниците и смело да излязат, но веднага бе установил колко трудно е да осъществи плана си, защото никой не можеше да използува костюма на младежа, който бе много личен и би привлякъл вниманието на всички. От своя страна, негърът отново се бе върнал към, първоначалната си идея, сиреч да иде да купи военни униформи, но за момента и тази идея бе остранена, понеже трябваше да чакат преди да могат да излязат.
Мислеха и премисляха, за да открият изход от положението, което от минута на минута ставаше по-опасно, когато един трети индивид почука на вратата на нотариуса. Този път не беше слуга, а кастилски благородник, въоръжен със сабя и кинжал, и вероятно роднина на младежа или някой от кумовете.
— Гръм и мълния! — възкликна Кармо. — В тази проклета къща ще се изреди цяла процесия! Първо младежът, после слугата, сега един благородник, а по-късно сигурно бащата на младоженеца, кумовете, приятелите и прочее… Най-вероятно сватбата ще направим тук!
Кастилецът, като видя, че никой не иде да му отвори, започна да удря по-силно с тежкото желязно мандало. Този човек безспорно не изглеждаше много търпелив и по всичко личеше, че е по-опасен от младежа и слугата.
— Отивай, Кармо — рече Корсарът.
— Страхувам се, коменданте, че няма да е лесно да го хвана и вържа. Този човек е як и ви уверявам, че ще окаже отчаяна съпротива.
— Ще дойда и аз, а ти знаеш, че ръцете ми са здрави — рече Корсарът, но преди да тръгне, зърна в един ъгъл на стаята някаква сабя — старо фамилно оръжие, което нотариусът бе запазил отколе. След като опита гъвкавостта му, окачи го на бедрото си и прошепна на Кармо:
— Толедска стомана, да му мисли кастилецът.
Кармо и негърът побързаха да отворят вратата, преди оня да я разбие; гостът влезе със свъсено чело и смръщено изражение, и стиснал дръжката на сабята си, рече гневно:
— Топ трябва тук, за да отворят на човек!
Новодошлият беше красив човек на около четиридесет години, висок на ръст, със здраво телосложение, тъмно-черни очи и черна гъста брада, която му придаваше войнствен вид. Носеше елегантен испански костюм от черна коприна и високи ботуши от жълта кожа с шпори.
— Простете, че се забавихме, синьор — отвърна Кармо, кланяйки се насмешливо пред него, — но бяхме много заети.
— С какво? — попита кастилецът.
— Да лекуваме господин нотариуса.
— Да не би да е болен?
— Налегнала го е страшна треска, синьор.
— Наричайте ме граф, безделнико.
— Простете, господин графе, нямах честта да ви познавам.
— Вървете по дяволите! Къде е племенникът ми? Вече два часа откак е тук.
— Тук не сме го виждали.
— Подиграваш ли се с мен? Къде е нотариусът?
— На легло е, синьор.
— Заведи ме веднага при него.
Кармо, който искаше да го привлече в края на коридора преди да даде знак на негъра да включи силата на мускулите си, го поведе, но едва стигна до началото на стълбите, рязко се извърна и каза:
— Сега е твой ред, приятелю!
Негърът се хвърли веднага върху кастилеца, но оня, който изглежда беше нащрек и притежаваше невероятна пъргавост, та чак слиса и Кармо, с един скок се намери на третото стъпало, отблъсна флибустиера със силен удар, и като извади сабята си, викна:
— Аха, мошеници! Какво значи това нападение, сега ще ви отрежа ушите!
— Ако искате да знаете какво означава това нападение, ще ви го обясня аз, синьор — чу се глас.
Черният Корсар се бе появил неочаквано на площадката със сабя в ръка и сега започна да слиза бавно по стълбите.
Кастилецът се обърна без да изпуска от поглед Кармо и негъра, които се бяха оттеглили в дъното на коридора и застанали на стража пред вратата. Първият стискаше в ръка дълга наваха, а вторият бе въоръжен с прът — ужасно оръжие в неговите ръце.
— Кой сте вие, синьор? — попита кастилецът, без да покаже ни най-малък страх. — По дрехите човек би ви взел за благородник, но не винаги дрехите правят човека, така че може да сте и някой бандит.
— Ето думата, която би могла да ви струва скъпо, драги джентълмен — отвърна Корсарът.
— Това ще се разбере по-късно.
— Вие сте смел, синьор и толкова по-добре, но ви съветвам да приберете сабята и се предадете.
— На кого?
— На мен.
— На един бандит, който иска да убива от засада?
— Не, на кавалера Емилио ди Роканера, синьор на Вентимилия.
— Аха, вие сте благородник! Тогава бих искал да знам защо синьорът на Вентимилия е наредил на слугите си да ме убият.
— Това е лично ваше предположение, синьор; никой никога не е мислил да ви убива. Искахме да ви обезоръжим и да ви държим няколко дни в плен, нищо друго.