— Коя е причината?
— За да ви попреча да уведомите властите на Маракаибо, че се намирам тук — отвърна Корсарът.
— Да не би синьорът на Вентимилия да има сметки за уреждане с властите на Маракаибо?
— Не съм много обичан от тях, или по-точно от Ван Гулд, който би бил твърде щастлив да падна в ръцете му, както и аз, ако той паднеше в моите.
— Не ви разбирам, синьор — рече кастилецът.
— Това не ви засяга. И така, ще се предадете ли?
— Нима мислите, че е възможно един човек на честта Да се предаде, без да се защищава?
— Тогава ще ме принудите да ви убия. Не мога да ви позволя да си отидете, защото това би означавало гибелта, моята и на моите другари.
— Но кой сте вие, в края на краищата?
— Би трябвало досега да се досетите. Ние сме флибустиери от остров Тортуга. Защищавайте се, синьор, защото сега ще ви убия.
— Сигурно, ако трябва да се сражавам с трима противника.
— Не се тревожете за тях — рече Корсарът, посочвайки Кармо и негъра. — Когато техният комендант те бие, те имат навика да стоят настрана.
— В такъв случай надявам се скоро да ви извадя от строя. Вие още не познавате ръката на граф ди Лерма.
— Както вие не познавате тази на синьора на Вентимилия. Графе, защитавайте се!
— Още една дума, ако разрешите. Какво направихте с племенника ми и моя прислужник?
— В мой плен са заедно с нотариуса, но за тях не се безпокойте: Утре ще бъдат свободни и вашият племенник ще може да се ожени за своята любима.
— Благодаря ви, кавалере.
Черният Корсар леко се поклони, после бързо слезе по стъпалата и връхлетя с такъв устрем към кастилеца, че той бе принуден да отстъпи две крачки. В течение на няколко минути в тесния коридор се чуваше само тракането на остриетата. Облегнати на стената със скръстени ръце, Кармо и негърът наблюдаваха мълчаливо дуела, проследявайки с поглед светкавичните зигзаги на сабите.
След първите удари Черният Корсар си бе възвърнал спокойствието. Не нападаше често, ограничаваше се само със защита, сякаш първо искаше да измори противника и изучи ходовете му. С изпънато тяло и леко подгънати крака, които отскачаха като пружини, той сякаш приемаше всичко като игра. Напразно кастилецът се опитваше да го изтика към стълбата, с тайната надежда да се препъне и да го обсипе с пробождащи удари. Корсарът не бе отстъпил нито крачка, отблъсквайки нападките с невероятна бързина. Но неочаквано полетя напред и с един единствен отсечен удар изтръгна сабята от ръцете на графа, а с втори я отпрати далеч на пода. Останал беззащитен, кастилецът пребледня и от гърдите му се изтръгна вик на ужас. Блестящият връх на флибустиерската сабя за миг остана допрян до гърлото му, но веднага след това се отмести нагоре.
— Вие сте храбрец — рече, като поздрави противника си. — Не поискахте да ми дадете оръжието си; сега аз го взимам, но ви оставям живота.
Кастилецът остана неподвижен. По лицето му се изписа дълбока изненада, като че ли му се струваше невъзможно да е още жив. Изведнъж пристъпи напред, протегна десницата си на Корсара и каза:
— Моите сънародници казват, че флибустиерите са хора без вяра, отдадени само на морски грабеж; сега аз мога да кажа, че между тях се намират и доблестни мъже, които по кавалерство и великодушие могат да служат за пример на най-изисканите благородници в Европа. Господин кавалере, ето моята ръка! Благодаря!
Корсарът стисна сърдечно десницата му, после взе падналата сабя, подаде я на графа и отвърна:
— Запазете оръжието си, синьор; мен ми стига да обещаете, че няма да го използувате до утре срещу нас.
— Давам ви честната си дума, кавалере.
— Сега оставете се да ви вържат. Съжалявам, че трябва да прибягам към тази мярка, но иначе не мога.
— Правете онова, което смятате за нужно.
По даден знак на Корсара Кармо се приближи до кастилеца и му върза ръцете, после го предаде на негъра, който побърза да го отведе в горната стая, да прави компания на племенника си, слугата и нотариуса.
— Да се надяваме, че процесията завърши — рече Кармо, обръщайки се към Корсара.
— А аз мисля, че скоро ще дойдат други да ни безпокоят — отвърна капитанът. — Всички тези тайнствени изчезвания няма да закъснеят да създадат основателни подозрения сред близките на графа и младежа, което ще доведе до намесата на властите. Добре ще направим да барикадираме вратите и се подготвим за отбрана. Погледна ли дали има огнестрелни оръжия в тази къща?
— В хамбара намерих един аркебуз и муниции, освен това една стара ръждясала алебарда и една ризница.
— Пушката може да ни послужи.
— А как ще отстоим, коменданте, ако войниците нападнат къщата?
— За това ще мислим, но уверявам те, че на Ван Гулд жив няма да се дам… Хайде, да се приготвим за отбрана. По-късно, ако ни остане време. Ще помислим и за закуската.