Негърът се върна, оставяйки Ван Щилер да пази пленниците. Поставен в течение на онова, което имаше да върши, той бързо се захвана на работа. Подпомогнат от Кармо, донесе в коридора всички тежки и големи мебели, въпреки напразните протести на нотариуса. Сандъци, гардероби, масивни маси и шкафове бяха струпани до вратата, по начин напълно да я залостят. Недоволни и от това, флибустиерите издигнаха втора барикада от покъщнина в основата на стълбите, за да препречат пътя на нападателите, в случай, че вратата не издържи.
Едва що бяха привършили тези отбранителни приготовления, когато зърнаха Ван Щилер да слиза стремглаво по стълбите.
— Коменданте, на улицата са се струпали граждани и гледат към къщата — рече. — Мисля, че вече са се досетили за нашите пленници.
— Аха! — ограничи се да каже Корсарът, без да трепне ни един мускул на лицето му. Качи се спокойно по стълбите и погледна през завесите на прозореца навън. Ван Щилер беше прав. Петдесетина души, разделени на групички, задръстваха уличката. Те оживено разискваха, сочейки къщата на нотариуса, а съседите бяха излезли по прозорците и слушаха тълкуванията на ония долу.
— Онова, от което се страхувах, става — промълви Корсарът и сбърчи чело. — Кураж, ако трябва да умра и аз в Маракаибо, значи така е било писано в книгата на моята съдба. Нещастни мои братя, загинахте неотмъстени!… Но смъртта още не е дошла, а щастието закриля флибустиерите от Тортуга… Кармо, бързо!
— Ето ме, коменданте.
— Ти ми каза, че си намерил боеприпаси.
— Едно буре с около десет либри барут.
— Ще го поставиш на коридора зад вратата и ще закачиш фитила.
— Гръм и мълния! Къщата ли ще вдигаме във въздуха?
— Да, ако се окаже нужно.
— А пленниците?
— Толкова по-зле за тях, ако войниците искат да нахълтат. Ние имаме право да се браним и ще сторим това без колебание.
— А, ето ги… — възкликна Кармо, който не изпускаше уличката от погледа си.
— Кой?
— Войниците, коменданте.
— Иди да вземеш бурето, но не забравяй и аркебуза.
В началото на уличката се бе появил малък отряд аркебузери, командван от един лейтенант и следван от върволица любопитни. Бяха двадесет и четири войника в пълно бойно снаряжение. До лейтенанта Корсарът забеляза един стар господин с бяла брада и въоръжен със сабя, най-вероятно роднина на графа или на младежа.
Отрядът си проправи път сред гражданите, които се тълпяха по уличката и спря на десет крачки от къщата на нотариуса, разполагайки се в тройна редица; войниците дигнаха пушките си, сякаш очакваха всеки момент команда „огън“. Лейтенантът огледа внимателно прозорците, размени няколко думи със стареца до него, после се приближи решително до вратата, удари тежкото желязно мандало и извика:
— В името на губернатора, отворете!
— Готови ли сте, мои храбреци? — попита Корсарът.
— Готови сме, господарю — отвърнаха Кармо, Ван Щилер и негърът.
— Вие ще останете с мен, а ти, смели африканецо, качи се на горния етаж и виж дали ще откриеш някоя капандура, която би ни позволила да побегнем на покрива.
Като каза това той отвори капаците на прозорците, наклони се и попита:
— Какво обичате, синьор?
Лейтенантът като видя вместо нотариуса да се появява този мъж със смело изражение и широкопола шапка украсена с дълго черно перо, замръзна на мястото си от почуда.
— Кой сте вие? — попита го след няколко мига. — Аз търся нотариуса.
— За него отговарям аз, понеже той не може да се движи за момента.
— Тогава отворете ми — заповед на губернатора.
— А ако не желая?
— В такъв случай не отговарям за последствията. Случили са се много странни неща в тази къща, драги джентълмен, и аз получих заповед да науча за участта на синьор Педро Конхевио, слугата му и неговия чичо, граф Лерма.
— Ако държите да научите, ще ви кажа, че са в тази къща живи и здрави, дори в добро настроение.
— Кажете им да слязат.
— Невъзможно, господине — отвърна Корсарът.
— Подканвам ви да се подчините, иначе ще издъня вратата.
— Опитайте, но ви предупреждавам, че зад вратата съм поставил буре с барут и при първия ви опит да я насилите, ще запаля фитила и ще вдигна къщата във въздуха заедно с нотариуса, с господин Конхевио, слугата и граф дьо Лерма. Сега ако дръзнете, опитайте!
Като чуха тези думи, произнесени със спокоен, студен и решителен тон, който не допускаше никакво съмнение относно ужасната заплаха, тръпка на ужас премина по войниците и любопитните граждани, дори някои побързаха да се измъкнат, страхувайки се, че къщата може да хвръкне във въздуха всеки миг. Дори лейтенантът направи неволно няколко крачки назад.