— Обещавам да запазя живота ви.
— Вашите обещания не са ми нужни, защото знам колко струват. Господине, сега е шест следобед, а аз още не съм обядвал. Докато решите как да постъпите, ще ида да хапна един залък заедно с граф ди Лерма и племенника му, като не пропуснем да вдигнем наздравица за него, ако къщата не скочи във въздуха.
Като каза това Корсарът свали шапка и поздрави изключително учтиво, след което се прибра, оставяйки лейтенанта, войниците и тълпата в още по-голямо недоумение. — Елате, юнаци мои — рече Корсарът на Кармо и на Ван Щилер. — Мисля, че ще имаме време да си разменим няколко приказки.
Влезе в стаята без да прибави друго, разряза въжетата, които стягаха китките на граф ди Лерма и младежа, и ги покани да седнат на подредената набързо софра.
— Правете ни компания, графе, и вие младежо, но разчитам на думата ви нищо да не предприемате срещу нас.
— Трудно ще е да предприемем каквото и да е, кавалере — отвърна усмихнат графът. — Племенникът ми е без оръжие, а аз знам колко е опасна сабята ви. Впрочем, какво правят сънародниците ми? Дочух ужасна олелия.
— За сега само са ни обсадили.
— Неприятно ми е да ви го кажа, но страхувам се, драги кавалере, че в последна сметка ще разбият вратата.
— Аз мисля обратното, графе.
— Тогава обсадата ще продължи и рано или късно ще ви принудят да се предадете. Уверявам ви, че ще съжалявам да видя един тъй храбър и любезен мъж, какъвто сте, в ръцете на губернатора. Той не прощава на флибустиерите.
— Няма да се дам на Ван Гулд. Трябва да живея, за да уредя една стара сметка с този фламандец.
— Познавате ли го?
— Да, за мое нещастие — каза Корсарът с въздишка. — Той бе един фатален човек за моето семейство и ако станах флибустиер, дължа го на него. Но стига сме говорили за него; всеки път, когато мисля за него, чувствувам да ме завладява безмерна омраза и ставам тъжен като на погребение. Пийте, графе. Кармо, я виж какво правят испанците.
— Говорят помежду си, коменданте. Изглежда не могат да се решат да ни нападнат — отвърна Кармо от прозореца.
— Това ще могат да сторят по-късно, но може би тогава ние вече няма да сме тук. Негърът още ли е горе?
— Да, на тавана е.
— Ван Щилер, иди му занеси да пийне нещо.
След тези думи, Корсарът потъна в дълбоки мисли, макар да продължаваше да се храни. Бе станал по-тъжен от когато и да било, та дори не чуваше думите на графа.
Вечерята свърши в мълчание. Изглежда войниците, независимо от гнева и огромното им желание да изгорят живи флибустиерите, не можеха да вземат никакво решение. Не че им липсваше смелост, напротив, или че се опасяваха от избухването на бурето — какво ги беше грижа дали къщата ще хвръкне във въздуха. Страх ги беше за граф ди Лерма и племенника му — двама уважавани граждани, които те искаха да спасят на всяка цена.
Мракът вече се бе спуснал, когато Кармо предупреди Корсара, че нов отряд аркебузери, подсилен от дванадесетина алебардисти е пристигнал и е заел изхода на уличката.
— Това означава, че се готвят да предприемат нещо — отвърна Корсарът. — Повикай негъра.
Няколко мига след това африканецът стоеше пред него.
— Огледа ли внимателно тавана?
— Да, господарю.
— Няма ли никаква капандура?
— Не, но направих отвор в покрива, откъдето можем да минем.
— Няма ли неприятели?
— Нито един, господарю.
— Знаеш ли къде ще ни изведеш?
— Да, след което ни предстои съвсем кратък път.
В този миг един ужасен залп отекна от уличката и разтърси всички прозорци на къщата. Някои от куршумите, пробили капаците на прозорците, проникнаха в къщата и рекушираха по канделабрите и сребърните съдове на рафтовете. Корсарът бе скочил на крака, изтегляйки с бързо движение сабята си. Допреди няколко мига тъй спокоен и сдържан, като усети сега миризмата на барут, този човек се бе преобразил — очите му искряха, но бледите му бузи се бе появила лека червенина.
— Аха, значи започват — рече той насмешливо. После се обърна към графа и племенника му. — Обещах да запазя живота ви — каквото и да се случи ще удържа дадената дума, но вие трябва да ми се подчинявате и ми се закълнете, че няма да се бунтувате.
— Говорете, кавалере — рече графът. Съжалявам, че нападателите са мои сънародници: ако не бяха, уверявам ви, бих се сражавал на ваша страна.
— Трябва да тръгнете с мен, ако не искате да хвръкнете във въздуха.
— Какво, опасявате се, че къщата ще се сгромоляса?
— След няколко минути няма да остане една права стена от нея.
— Искате да ме разорите ли? — изграчи нотариусът.
— Млъкнете, скъпернико — викна Кармо, докато го развързваше. — Ние ви спасяваме живота, а вие не сте доволен.