— Е какво, да не би да не познавате приятеля на вашия господар?
— Синьор граф ди Лерма! — възкликнаха хората учудени.
— Долу оръжието или ще се оплача на господаря ви.
— Прощавайте, господин графе — каза единият от слугите. — Не знаехме с кого имаме работа. Чухме някакъв взрив и понеже научихме, че в близост войниците са обкръжили някакви флибустиери, притичахме, за да попречим на бягството на опасните бандити.
— Флибустиерите вече избягаха, така че можете да се върнете. Има ли врата в зида?
— Да, господин графе.
— Отворете ми, за да изляза с моите приятели и за друго не се грижете.
— Добре, господин графе — рече човекът, който бе говорил. С един жест освободи въоръжената охрана и поведе групата на графа по една странична алея. Накрая всички стигнаха до една малка врата, която човекът отвори.
Графът вървя с тях още двеста метра по една уличка, все покрай стената, накрая им рече:
— Кавалере, вие ми пощадихте живота, сега съм щастлив, че мога да ви бъда полезен и аз. Храбреци като вас не трябва да умират на бесилката, но уверявам ви, губернаторът нямаше да ви пощади, ако ви беше заловил: Следвайте тази уличка, която води към полето. Желая ви скорошно завръщане на борда на вашия кораб.
— Благодаря, графе — отговори Корсарът.
Двамата джентълмени си стиснаха сърдечно ръце и се поздравиха с дълбок поклон, сваляйки шапки.
— Ето един честен човек — рече Кармо. — Ако се върнем в Маракаибо непременно трябва да му идем на гости.
Корсарът бързо се упъти, воден от негъра, който изглежда познаваше по-добре от самите испанци околностите на Маракаибо.
Десет минути по-късно, необезпокоявани от никого, тримата флибустиери вече бяха извън града и навлизаха в джунглата, посред която се намираше колибата на змиеукротителя. Извръщайки глава, те видяха измежду крайните къщи да се издига облак розоляв дим и фойерверки от искри, понесени от вятъра над залива. Това бе къщата на нотариуса, която догаряше може би с някоя друга.
— Бедният старец! — рече Кармо. — Ще умре от мъка по къщата и избата си. За такъв скъперник като него загубата е много голяма.
Спряха няколко минути под дебелата сянка на едно гигантско дърво, което тук наричаха симаруба, страхувайки се, че наоколо може да има някоя испанска войскова част; успокоени от дълбоката тишина, те бързо тръгнаха отново под надвисналите листа. Двадесет минути им бяха достатъчни, за да прекосят разстоянието, което ги отделяше от колибата. Оставаха им още няколко крачки, когато до ушите им достигна вопъл.
Корсарът спря и се опита да различи сред тъмните сенки на дърветата от къде иде гласът.
— Гръм и мълния! — възкликна Кармо. — Това е нашият пленник, който забравихме вързан за дървото. Бях забравил за този нещастен войник.
— Вярно — промълви Корсарът.
Като доближиха колибата, зърнаха завързания испанец.
— От глад ли искате да ме уморите? — попита нещастникът. — Тогава по-добре ме обесете.
— Минаха ли от тука войници? — попита го Корсарът.
— Видях само вампири, господине.
— Иди да вземеш трупа на брат ми — рече Корсарът на негъра.
После се приближи до войника, който бе започнал да трепери, очаквайки, че е дошъл последният му час, освободи го от въжетата — и му каза с глух глас:
— Бих могъл да си отмъстя първо на теб за смъртта на тоя, който ще погреба на дъното на океана, както и за нещастните му другари, които още висят на площада на оня проклет град. Но обещах да те помилвам, а Черният Корсар винаги е държал на думата си. Ти си свободен, но трябва да ми се закълнеш, че още щом стигнеш в Маракаибо, ще отидеш при губернатора и ще му кажеш от мое име, че тази нощ в присъствието на хората ми, строени на мостика на моята „Мълния“, и пред трупа на оня, който доскоро бе Червения Корсар, ще произнеса клетва, от която да Изтръпне. Той уби двамата ми братя, но аз ще унищожа него и всички, които носят името Ван Гулд. Кажи му, че съм произнесъл тази клетва в името на морето, на бога и на ада и че скоро ще се срещнем отново.
После сграбчи слисания пленник за раменете, тласна го и каза:
— Върви и не се обръщай, защото мога да се разкая, че съм ти подарил живота.
— Благодаря, синьор — рече испанецът и плю на петите си.
Корсарът го видя да се отдалечава и щом изчезна в мрака на джунглата, се обърна към своите хора.
— Да тръгваме, няма време.
IX
ЕДНА СТРАШНА КЛЕТВА
Водена от негъра, който познаваше всички пътеки на гората, групата вървеше бързо, за да стигне скоро до брега на залива и навлезе в открито море преди зазоряване.