Всички бяха неспокойни за кораба, който кръстосваше залива, понеже бяха научили от пленника, че губернаторът на Маракаибо е изпратил хора в Гибралтар да искат помощ от адмирал Толедо. Корсарът се страхуваше, че част от ескадрата на адмирала, силно въоръжена и обслужвана от няколко стотици опитни моряци, в по-голямата си част бискайци, вече е прекосила залива и всеки момент може да връхлети върху „Мълния“. Той не говореше, но безпокойството му беше явно. От време на време даваше знак на другарите си да спрат и наостряше слух, защото все му се причуваше далечен грохот, но после ускоряваше крачка и караше останалите почти да тичат след него.
Към два часа сутринта, Кармо, който бе начело на групата, чу далечен тътен, който подсказваше близостта на морето. Неговият остър слух бе доловил шума на разбиващите се вълни в крайбрежните тръстики.
— Ако всичко върви добре, до половин час ще бъдем на борда на нашия кораб, синьор — рече той на Черния Корсар. Оня кимна потвърдително, без да отговори.
Кармо не се бе излъгал. Шумът на вълните ставаше все то-отчетлив и понякога се чуваха крясъците на дивите патици, които населяваха брега на залива.
Корсарът даде знак да избързат и няколко минути по-късно стигнаха до един нисък бряг, покрит с диви патици, който се простираше на север и на юг докъдето на човек стигнеше окото, образувайки причудливи извивки. Небето бе скрито от мъгла, надигнала се от безкрайните блата покрай залива и затова бе все още тъмно, но тук-там огнени линии прорязваха водната шир. Гребените на вълните пръскаха искри, които се разстилаха по брега като разноцветна лава. В някои моменти широки, петна от морето, дотогава черни като мастило, изведнъж светваха, сякаш мощна електрическа лампа бе запалена на морското дъно.
— Фосфоресценцията! — обади се Ван Щилер.
— По дяволите и фосфоресценцията! — възкликна Кармо. — Човек би казал, че рибите са се съюзили с испанците, за да ни попречат да излезем в открито море.
— Не, вълните светват, за да посрещнат Червения Корсар — рече с тайнствен глас Ван Щилер.
— Истина е — промълви Кармо.
Корсарът бе отправил поглед далеч в морето. Преди да се качи на лодката, искаше да се увери, че няма вражески кораби в залива. Като не откри нищо, той погледна на север. Сред аленеещото се море зърна едно тъмно петно и викна.
— „Мълния“ е там! Потърсете лодката и бързо да отплуваме.
Кармо и Ван Щилер се упътваха донякъде, защото все още не знаеха на кое място се намират, после бързо изкачиха брега на север, като оглеждаха внимателно всяко кътче между тръстиките. След около един километър успяха да открият лодката, която заливът бе оставил между стъблата на растенията. Бързо се качиха и се насочиха към мястото, където ги чакаха капитанът и негърът.
Поставиха трупа, увит в черната мантия, между двете седалки, закриха лицето му и започнаха енергично да гребат.
Негърът беше седнал на носа и държеше между колената си пушката на испанския пленник, а Корсарът седеше на кърмата, срещу трупа на брат си. Бе отново изпаднал в мрачна меланхолия. Стиснал с длани главата си и опрял лакти на колената, той за миг не откъсваше очи от трупа, чиито форми се очертаваха под погребалния плащ. Погълнат от своите скръбни мисли изглежда беше забравил всичко: другарите си, кораба си, който все по-ясно изпъкваше на морската повърхност от разтопено злато, ескадрата на адмирал Толедо.
Бе тъй неподвижен, че човек би помислил, че не диша.
Междувременно лодката се плъзгаше бързо по вълните, отдалечавайки се все повече от брега. Без да престават да гребат усилено, двамата флибустиери постоянно се вглеждаха встрани, очаквайки да зърнат неприятелските кораби. Те бързаха също и заради суеверните си страхове, на които сега се чувствуваха в плен: огненото море, мъртвецът когото пренасяха и присъствието на Черния Корсар, още по-мрачен и тъжен в черните си дрехи. Бързаха, защото знаеха, че ще се почувствуват спокойни само след като стъпят на борда на „Мълния“, сред своите бойни другари.
Вече бяха на една миля от кораба, който плавно приближаваше към тях, когато един странен вик, подобен на остро стенание, завършващо в зловещ вопъл, стигна до ушите им. Двамата веднага спряха да гребат и се озърнаха наоколо си с уплашен поглед.
— Чу ли? — попита Ван Щилер, чието чело се овлажни от студена пот.
— Да — отговори Кармо с променен глас.
— Да не би да е била някоя риба?
— Никога не съм чувал риба да издава подобен звук.
— Кой може да е тогава?
— Не знам, но казвам ти, че съм учуден.
— Да не би да е братът из умрелия!
— Тихо, приятелю.
Бяха вторачили поглед в Черния Корсар, който изглежда не беше чул нищо, защото бе все тъй неподвижен с глава между ръцете и очи заковани в трупа на брат си.