— Кого?
— Брат ми, онзи, когото наричаха Червения Корсар.
— Да, коменданте — отвърна Кармо с въздишка. — Убиха го подобно на другия ви брат. Зеления Корсар.
Дрезгав вик, в който се криеше нещо диво и същевременно сърцераздирателно, излезе от устните на коменданта.
Кармо го видя да побледнява ужасно и да поставя ръка на сърцето си. После се строполи на един стол, криейки лице под широките поли на шапката си. Остана няколко минути в тази поза, през което време морякът от лодката го чу да хълца, после скочи на крака, сякаш се бе засрамил от тази си слабост. Страшното вълнение, което го бе обзело, бе напълно изчезнало; сега лицето му бе спокойно, челото ясно, бе възвърнало цвета си, но в погледа му играеха такива мрачни мълнии, че вселяваха страх. Обиколи два пъти кабината, сякаш да се успокои напълно преди да продължи разговора, после седна и каза:
— Страхувах се, че ще пристигна късно, но ми остава отмъщението. Разстреляха ли го?
— Обесиха го, синьор.
— Сигурен ли си?
— Видях го с очите си да виси на бесилката, издигната, на „Пласа де Гранда“.
— Кога го обесиха?
— Днес, следобед.
— Как умря?
— Като герой, синьор. Червеният Корсар не можеше да умре по друг начин, дори…
— Продължавай!
— Докато клупът се затягаше, намери сили да заплюе в лице губернатора.
— Кого, онова куче Ван Гулд ли?
— Да, фламандският херцог.
— Все той! Винаги той! Каква ли ужасна клетва е произнесъл против мен! Единият ми брат убит предателски, а Другите двама обесени от него!
— Те бяха двамата най-смели флибустиери в залива, затова естествено е да ги е мразил.
— Остава ми отмъщението! — викна флибустиерът с ужасен глас. — Не, няма да си отида от този свят преди да унищожа Ван Гулд с цялото му семейство и докато не опожаря, града, който той управлява. Маракаибо, ти си моето нещастие, но аз също ще бъда твоето!… Ако трябва ще повикам всички флибустиери от Тортуга и всички буканиери от Санто Доминго и от Куба, но от тебе няма да остане камък върху камък! А сега говори, приятелю, разкажи ми всичко. Как ви хванаха?
— Не ни хванаха със силата на оръжието, а ни изненадаха предателски, когато бяхме беззащитни, коменданте. Както знаете, брат ви се бе отправил към Маракаибо, за да отмъсти за смъртта на Зеления Корсар, тъй като се бе заклел подобно на вас, да обеси фламандския херцог. Бяхме осемдесетина човека, решени на всичко, дори да поведем бой с цяла ескадра, но бяхме направили сметките си без лошото време. При устието на Маракаибския залив ни изненада ужасен ураган, който връхлетя със страшни вълни отгоре ни, разби кораба и го прати на дъното. След безкрайни мъки, само двадесет и шест души успяхме да достигнем до брега; — бяхме в такова окаяно състояние, без всякакво оръжие, че бе немислима каквато и да е съпротива. Вашият брат ни окуражаваше и водеше бавно през блатата от страх, че испанците са ни забелязали и започнали да ни преследват. Вярвахме, че ще намерим сигурно убежище в гъстите гори, когато попаднахме на засада. Триста испанци, водени лично от Ван Гулд се стовариха връз нас, затвориха ни в железен обръч, избиха ония, които оказваха съпротива и ни закараха пленници в Маракаибо.
— И брат ми ли беше в това число?
— Да, коменданте. Макар въоръжен само с една кама, бе се защитавал като лъв, предпочитайки да умре в боя, отколкото на бесилото, но фламандецът го бе познал и вместо да го убие на място, нареди да бъде пощаден. Замъкнаха ни в Маракаибо и след като бяхме измъчвани от войниците и оплюти от населението, ни осъдиха на смърт. Но вчера сутринта на мен и моя приятел Ван Щилер провървя повече отколкото на другите, защото успяхме да удушим нощния пазач и да побегнем. От колибата на един индианец, който ни приюти, присъствувахме на смъртта на вашия брат и неговите храбри флибустиери, а вечерта, подпомогнати от един негър се натоварихме на лодка, решени да прекосим Мексиканския залив и стигнем Тортуга. Това е всичко, коменданте.
— И така, моят брат е мъртъв! — рече Корсарът с ужасно спокоен глас.
— Видях го, както виждам вас.
— И още ли виси на позорното бесило.
— Ще виси три дни.
— А после ще го хвърлят в някоя клоака.
— Безспорно, коменданте.
Неочаквано Корсарът рязко се изправи и се приближи до флибустиера.
— Теб страх ли те е? — попита го със странна нотка в гласа.
— Нито от Велзевул, коменданте.
— Значи не те е страх от смъртта?
— Не.
— Ще ме последваш ли?
— Къде?
— В Маракаибо.
— Кога?
— Тази нощ.
— Градът ли ще нападаме?
— Не, сега не сме достатъчно на брой, но по-нататък Ван Гулд ще получи новини от мен. Тази вечер ще идем ние двамата и твоят приятел.