— Да! — отвърнаха флибустиерите, докато тръпка на ужас и решителност премина по лицата им.
— Спуснете трупа! — викна Корсарът с мрачен глас.
Боцманът и тримата моряци вдигнаха, хамака с трупа на нещастния Корсар и го пуснаха във водата. Морето се разтвори под него с огнени пръски. Всички моряци се наведоха над борда и наблюдаваха как полека-лека тялото изчезна в морските дълбини.
В този миг откъм морето отново отекна тайнствения вик, който беше изплашил Кармо и Ван Щилер. Двамата флибустиери, които се намираха под командния мостик, се спогледаха, бледи като изпрано пране.
— Това е викът на Зеления Корсар, който предупреждава Червения Корсар, че го очаква.
— Да — отвърна Ван Щилер със задавен глас. — Двамата братя са се срещнали на морското дъно.
Един остър сигнал, подаден от свирката на боцмана, прекъсна разговора им.
— Ляво на борд — викна той. — Освободете кормилния лост!
„Мълния“ изви и се насочи към големия залив, чийто води попиваха златото на първите слънчеви лъчи.
X
НА БОРДА НА „МЪЛНИЯ“
Излязъл от лабиринта на малките островчета на лагуната, „Мълния“ остави зад себе си последните планински разклонения на Сиера ди Санта Марта и се впусна по водите на Карибско море, плувайки на север към Големите Антили. Морето бе спокойно, едва накъдрено от утринния бриз, който духаше от югоизток. Голям брой морски птици кръжеха над откритото море. Рояци гарвани и хищници, прелетели от брега и едри като петли дебнеха жертвите си, готови да ги погълнат още живи. Не липсваха и фаетони, тъй-често срещаните птици в мексиканския залив. Те прехвърчаха в дълги редици и бръснещ полет над вълните, за миг черните им крила замираха в конвулсивен трепет, дългите им опашки опираха водите и минута след това отлитаха с някоя риба в човката.
Но кораби не се виждаха. Хората на вахта, останали на борда, имаха силни очи, но никакъв платноход не се мяркаше пред погледа им. Страха да срещнат гордите корсари от Тортуга задържаше испанските кораби в пристанищата на Караче, на Юкатан, на Венецуела и Антилските острови, докато не се съберат в достатъчен брой, за да сформират ескадра. Те всички познаваха безразсъдната смелост на тия морски вълци, чието знаме се вееше над малкия остров Тортуга.
През този ден нищо не се случи на борда на корсарския кораб. Комендантът не се появи на палубата — остана затворен в каютата си и новини от него нямаха дори Кармо и Ван Щилер. Но се говореше, че е взел със себе си негъра, или поне имаше съмнение за това, защото след погребението на Червения Корсар никой не го бе виждал на кораба, дори в трюма. Какво правеха заключени в каютата, никой не би могъл да каже; дори вторият офицер, подпитан от Кармо, заплашително го изгледа, сякаш да му каже: „Не се занимавай с работи, които не те засягат, ако ти е мил животът.“
Когато падна нощта и прибраха част от платната на „Мълния“ поради честите набези на вятъра по тия места, Кармо и Ван Щилер, които се въртяха около кормчията, зърнаха да се подава от люка къдравата глава на африканеца.
— Ето те и теб, куме! — възкликна Кармо. — Може би сега ще научим дали комендантът е още на борда, или е отишъл да разговаря с братята си на морското дъно. Този зловещ човек би бил способен и на това.
— Напълно възможно — каза Ван Щилер, който познаваше суеверията на приятеля си. — Дори смятам, че той е повече морски дух, отколкото човек от плът и кръв, като нас.
— Хей, Моко, време беше да поздравиш старите си приятели — рече Кармо на негъра.
— Господарят ме задържа — отвърна оня.
— Значи ни носиш новини. Какво прави комендантът?
— По-тъжен е от всякога.
— Никога не съм го виждал весел, дори на остров Тортуга, а камо ли да се усмихне.
— Говореше ми само за своите братя и изричаше ужасни клетви.
— И които ще изпълни. Черният Корсар е човек, който ще остане верен докрай на клетвата си и не бих желал да съм на мястото на губернатора на Маракаибо и на родствениците му. Сигурно Ван Гулд таи неумолима омраза срещу Черния Корсар, но тази омраза ще бъде за него съдбовна.
— Знае ли се причината за тази омраза, бели приятелю?
— Разправят, че враждата е много стара и Ван Гулд дал клетва да отмъсти на тримата корсари преди още да пристигне в Америка като служител на испанската корона.
— Значи са се познавали още в Европа…
— Така казват, защото по същото време, когато пратили Ван Гулд за губернатор на Маракаибо, пред остров Тортуга се появили три великолепни кораба, командувани от Черния, Червения и Зеления Корсари. Тези корсари били трима много красиви мъже, храбри като лъвове и опитни, дръзки моряци. Зеленият бил най-младият, а Черният — най-възрастният, но по способности и дарби никой не бил по-долу от другия; по боравенето с оръжие те нямали съперник в цяла Тортуга. Тримата смелчаци скоро накарали да треперят испанците от Мексиканския залив. Не се броели корабите плячкосвани от тях и превзетите градове; никой не можал да удържи на техните три кораба — най-красивите, най-бързите и най-добре въоръжени измежду флибустиерските.