— Вярвам. Достатъчно е човек да погледне този кораб — отвърна негърът.
— Но и за тях дошли тъжни дни — продължи Кармо. — Дигнал котва и отплувал в неизвестна посока, Зеленият Корсар попаднал посред испанска ескадра и след титанична борба бил победен, хванат, закаран в Маракаибо и обесен от Ван Гулд.
— Спомням си — отвърна негърът. — Но трупът му не бе хвърлен на зверовете.
— Не, защото Черният Корсар, придружен от няколко доверени хора успял нощем да влезе в Маракаибо, да отмъкне трупа и да го погребе в морето.
— Да, това стана известно и разправяха, че Ван Гулд от яд, дето не могъл да хване другия брат, накарал да разстрелят четиримата часовои, които пазели обесените на Пласа де Гранада.
— Сега дойде ред на Червения Корсар, той също бе погребан във водите на Карибско море, но третият брат, който е най-страшният, ще изтреби всичките Ван Гулдовци от земята.
— Скоро ще иде в Маракаибо, приятелю. Поиска да научи от мен всичко, което му е нужно, за да поведе срещу града многобройна флота.
— Пиетро Нау, страхотният олонец, е все още в Тортуга и все още е приятел на Черния Корсар. Кой може да излезе насреща на тези двама мъже? От друга страна…
Кармо прекъсна обясненията си и побутвайки негъра и Ван Щилер, които го слушаха, застанали от двете му страни, им каза:
— Вижте го! Не вдъхва ли страх този човек? Прилича на морски бог!
Двамата вдигнаха очи към командния мостик. Корсарът беше там, целия облечен в черно, както винаги, с широкополата си шапка, закрила челото му и развяващо се, дълго перо. С наведена глава и ръце, скръстени на гърдите, той бавно се разхождаше по мостика, без да вдига шум.
Заместникът му Морган го наблюдаваше от другия край на мостика, но не смееше да му зададе никакъв въпрос.
— Прилича на призрак — промълви шепнешком Ван Щилер.
— Морган му е лика-прилика — рече Кармо. — Да се бяха търсили, нямаше да се намерят. Я чуй…
Нечий вик отекна от високо. Една човешка фигура възседнала пръта на гротмачтата, повтори:
— Кораб срещу нас!
Корсарът прекъсна рязко своята разходка. За миг остана неподвижен, вгледан напред, но понеже беше ниско, мъчно можеше да различи кораба, за който му съобщаваха. Обърна се към Морган, който също се бе надвесил от борда, и му каза:
— Наредете да загасят светлините.
При тази команда моряците побързаха да затулят големите фенери — единият на бакборда, другият на десния борд.
— Наблюдателю, накъде плува онзи кораб? — попита Корсарът, когато светлините загаснаха.
— На юг, коменданте.
— Значи към брега на Венецуела.
— Предполагам.
— На какво разстояние?
— Пет-шест мили.
— Сигурен ли си, че не бъркаш?
— Не, ясно различавам светлините му.
Корсарът се наведе над стълбата и заповяда:
— Всички на палубата!
За по-малко от минута, сто и двадесетте моряка, които образуваха екипажа на „Мълния“, бяха всички на своя боен пост: хората отговарящи за маневрата на платната, подпомогнати от ония горе по мачтите, стрелците — на марсовете и задната част на палубата, а другите — покрай фалшборда. Артилеристите вече стояха със запалени фитили зад топовете, Дисциплината, която цареше на флибустиерските кораби, беше такава, че по който и да е час на нощта или при всяко трудно положение, флибустиерите се явяваха на определеното им място с невероятна бързина, непозната дори във военните кораби на големите морски държави.
Тези морски скитници, попаднали в Мексиканския залив от всички части на Европа и вербувани от екипажи на най-долни каналии от пристанищата на Франция, Италия, Холандия, Германия и Англия, отдадени на всички пороци, нехаещи за смъртта и способни на невероятни смели постъпки и героизъм, се превръщаха в послушни агънца на флибустиерските кораби, но затова пък — тигри в сраженията. Те знаеха, че техните началници няма да оставят ненаказана и най-малката им немарливост или непослушание, че всяко предателство води до куршум в главата или оставянето им на някой пуст остров.
Щом Черният Корсар видя хората си по местата им, той ги огледа един по един и се обърна към Морган, който чакаше заповедите му.