— Мислите ли, че този кораб е…
— Испански, синьор — отвърна вторият офицер.
— Испанци? — възкликна Корсарът с глух глас. — За тях тази нощ ще бъде съдбовна и мнозина няма да дочакат утрешното слънце.
— Ще нападнем ли кораба тази нощ, синьор?
— Да, и ще го потопим. Долу спят моите братя, но скоро няма да са сами.
— Така да бъде, щом това желаете, синьор.
Скочи на фалшборда, хвана се за едно от въжетата на гротмачтата и се загледа напред, срещу вятъра. Сред мрачината, забулила шумящото море, две светли точки, които не можеха да бъдат сбъркани със светналите на хоризонта звезди, се плъзгаха по водата.
— На четири мили са от нас — каза.
— И все на юг ли са насочени? — попита Корсарът.
— Към Маракаибо.
— Нещастници! Дайте заповед за промяна на курса и пресечете пътя на онзи кораб.
— А след това?
— Изкачете на палубата сто гранати, осигурете всеки човек да бъде на мястото си.
— Ще ударим ли испанския кораб с таран?
— Да, ако ни се удаде.
— Ще загубим пленниците, синьор.
— Какво ме е грижа за тях!
— Но този кораб може би съдържа богатства…
— В моята родина все още имам замъци и обширни земи?
— Имах предвид нашите хора.
— За тях имам злато. Сменете курса, Морган.
При първата команда, на борда на кораба се разнесе писъка на боцмановата свирка. Хората се хвърлиха на въжетата и обърнаха платната, докато кормчията въртеше лоста като луд, за да стане маневрата по-бързо. „Мълния“ се завъртя просто на място и тласната от лек ветрец, който духаше от югоизток, се втурна по посока на испанския платноход, оставяйки зад себе си дълга пенлива диря. Напредваше в мрака леко, като птица и странно напомняше легендарния кораб призрак.
Неподвижни и неми като статуи, стрелците бяха залегнали покрай парапета на палубата и дебнеха вражеския кораб, стиснали здраво дългите си пушки — опасно оръжие в техните ръце, защото рядко пропускаха целта, а артилеристите, наведени над оръдията, раздухваха фитилите, готови да обсипят врага с ураган от желязо.
Черният Корсар и Морган не бяха напуснали командния мостик. Облегнати на парапета един до друг, не откъсваха поглед от двете светещи точки, които браздеха тъмнината на три мили разстояние от тях.
Кармо, Ван Щилер и негърът, застанали на носа, си приказваха тихо, гледайки ту кораба, който спокойно, следваше своя курс, ту Черния Корсар.
— Лоша нощ очаква ония там — казваше Кармо. — Страхувам се, че с яда, който комендантът таи в сърцето си, няма да остави жив ни един испанец.
— Струва ми се, обаче, че оня кораб е с доста висок борд — отвърна Ван Щилер, който мереше височината на светлините от морската повърхност. — Не бих желал да се окаже линеен кораб, който отива да се присъедини към ескадрата на адмирал Толедо.
— Това няма да изплаши Черния Корсар. Никой кораб досега не е могъл да се опълчи на „Мълния“, а дочух, че комендантът се кани да ги набоде с тарана.
— Гръм и мълния! Ако караме все така, рано или късно „Мълния“ ще остане без нос.
— Но той е по-як от скала, драги мой.
— Понякога и скалите се чупят.
— Мълчи!…
Гласът на Черния Корсар изведнъж наруши тишината, която цареше на борда:
— Маневристи! Издигнете допълнителните платна на фокмачтата!
Допълнителните платна, които се добавят на върха на главната мачта и на фокмачтата, веднага бяха изпънати от хората, качени високо по мачтите.
— Аха-а-а! — обади се Кармо. — Изглежда, испанският кораб бяга добре, за да прибегне „Мълния“ до нови платна.
— Казвам ти, че имаме работа с линеен кораб — повтори Ван Щилер. — Виж какви високи мачти има.
В този миг един мощен глас отекна над морето. Идваше от неприятелския кораб и вятърът го бе донесъл до борда на „Мълния“.
— Хей вие! Дайте ляво на борд.
На командния мостик на флибустиерския кораб Черният Корсар и Морган си подшушнаха нещо, после вторият офицер слезе на задната палуба и извика:
— Взимам кормилото! Моряци, готови за атака!
Само една миля разделяше двата кораба, но изглежда и двата бяха невероятно бързоходни, защото разстоянието не намаляваше.
Не мина и половин час, когато на испанския кораб или поне предполагаемия такъв, светкавица освети мостика и част от мачтите, после мощен грохот се разнесе по черните вълни, изгубвайки се в далечния хоризонт с глухо и повтарящо се ехо.
Миг след това едно познато на флибустиерите свистене се чу във въздуха и воден фонтан от пръски се издигна на двадесет лакти от кърмата на корсарския кораб.
Сред екипажа не се чу глас. Само гневна усмивка се появи по устните на Черния Корсар, — презрителен отговор към този първи поздрав на смъртта.