Черният Корсар се бе качил на носа и от там гледаше голямата спасителна лодка, която бързо се отдалечаваше, отправяйки се на юг, където се откриваше широкия залив на Маракаибо. Когато тя се отдалечи, слезе бавно на палубата и промърмори:
— И тия хора служат при предателя!…
Погледна екипажа си, зает да пренася ранените в бордовия лазарет и да увива мъртъвците в платнища, за да ги хвърлят в морето. Даде знак на Морган да приближи.
— Кажете на хората ми, че се отказвам в тяхна полза от частта полагаща ми се от продажбата на този кораб.
— Как! — възкликна Морган, изненадан. — Този кораб струва хиляди пиастри, вие знаете това.
— Парите не ме интересуват — отвърна Корсарът презрително. Аз воювам по лични причини, а не от алчност за богатства. Впрочем, аз си получих частта.
— Нищо подобно, синьор.
— Да, деветнадесетте пленници, които би трябвало да ми платят откуп, ако бяхме ги закарали в Тортуга.
— Но те не струваха чак толкова, синьор. Едва ли бихте взели хиляда пиастри за тях.
— Мен ми стигат. Кажете извън това на хората ми да определят откупа за херцогинята, която се намира на борда на този кораб. Губернаторът на Вера Крус или този на Маракаибо ще платят, ако искат да я видят на свобода.
— Нашите хора обичат парите, но повече обичат своя комендант и ще ви отстъпят пленените военни чинове.
— Ще видим — отвърна Корсарът, като вдигна рамене.
Насочваше се към кърмата, когато една врата се отвори внезапно и се появи девойка, следвана от две жени и двама пищно облечени пажове.
Момичето беше с красиво лице, фигурата му бе висока, тялото — изваяно и гъвкаво, а кожата му нежна, бяло-розова, като у девойките от северните страни. Имаше дълги коси, чийто рус цвят повече отиваше към сребърен, отколкото към златен; те стигаха до раменете му, събрани в дебела плитка, стегната от широка, синя панделка, обшита с перли. Големите му, като изписани очи, които изпускаха стоманено сини светкавици, бяха с неопределен цвят, докато веждите — колкото и странно да бе това — вместо руси, подобно на косите му, бяха черни.
Момичето нямаше още формите на развита жена, но копринената му, синя рокля го правеше да изглежда много елегантно за годините си; бе препасано с широк дантелен колан, както по това време бе модата, без златни или сребърни шевици. Но около шията му се виеха няколко пъти едри перли, които струваха няколко хиляди пиастри, колкото и изумрудите на ушите му.
Двете жени, които го следваха, явно камериерки, бяха мулатки, също много красиви, със светлобронзова кожа, като тази на двамата пажа мулати.
Като видя мостика на кораба, отрупан с мъртъвци, ранени, оръжия, начупени мачти, гюллета и кръв навсякъде, девойката потръпна и понечи да се върне в каютата си, за да не гледа тази ужасна гледка, но като забеляза Корсара, спрял на няколко крачки от нея, свъси вежди и го попита:
— Какво се е случило тук, господине?
— Мисля, че разбирате, синьорина — отвърна Корсарът и се поклони. — Една ужасна битка, завършила зле за испанците.
— А вие кой сте?
Корсарът захвърли окървавената си шпага, описа широк кръг с шапката си с перо и отговори почтително:
— Един задморски джентълмен, синьорина.
— Това не ми обяснява кой сте — отговори тя, малко успокоена от любезния тон на Корсара.
— Тогава ще добавя, че съм кавалерът Емилио ди Роканера, синьор на Валпента и Вентимилия, но тук нося съвсем друго име.
— И кое е то, кавалере?
— Черният Корсар.
При произнасянето на това име тръпка на ужас премина по красивото лице на девойката и розовият тен на кожата и бързо избледня, напомняйки алабастър.
— Черният Корсар… — промълви тя, като го гледаше с уплашени очи. — Страшният Корсар от Тортуга, неумолимият неприятел на испанците…
— Може би се лъжете, синьорина. Вярно е, че се сражавам срещу испанците, но нямам причина да ги мразя и току-що дадох доказателство на оцелелите от този кораб. Нали виждате там, където морето се слива с небето, една черна точка, която сякаш се губи в пространството? Това е спасителна лодка с деветнадесет испански моряци, които пуснах на свобода, макар че по военните закони бих могъл да ги убия или да ги задържа в плен.
— Изглежда лъжат ония, които ви описват като най-страшния корсар на Тортуга?
— Изглежда — отвърна флибустиерът.
— А с мен какво ще правите, кавалере?
— Един въпрос преди това.
— Питайте.
— Коя сте?
— Фламандка.
— Казаха ми, че сте херцогиня.
— Истина е, кавалере — отвърна тя с неохота, сякаш й беше неприятно, че Корсарът е разкрил високия и ранг.
— Името ви, ако нямате нищо против.
— Необходимо ли е?