— Трябва да знам коя сте, ако искате да си възвърнете свободата.
— Свободата? Е да, бях забравила, че вече съм ваша пленница.
— Не моя, мадам, а на целия флибустиерски екипаж. Ако се касаеше до мен бих поставил на ваше разположение най-добрата си спасителна лодка и най-верните си моряци, за да ви оставят на най-близкото пристанище, но не мога да пренебрегна нашите закони:
— Благодаря — рече тя с прекрасна усмивка. — Би ми се сторило странно, че един джентълмен от благородните Савойски херцози е станал морски крадец.
— Тази дума не би се харесала никак на моите флибустиери — каза той и сбърчи чело. — Морски крадци! А знаете ли колко са отмъстителите сред тях? Та нали Монбар, опустошителят, водеше война, за да отмъсти за нещастните индианци, погубени от безмерната алчност на испанските авантюристи? Може би ще дойде ден да научите причината, поради която един благородник от Савойските херцози е тръгнал да кръстосва водите на големия американски залив… Вашето име, синьорина?
— Хонората Велирман, херцогиня на Велтрендрем…
— Добре синьорина. Приберете се сега в каютата си, тъй като ние трябва да пристъпим към един тъжен обряд — погребението на хората ни паднали в боя, но тази вечер ще ви чакам на вечеря на борда на моя кораб.
— Благодаря, кавалере — рече тя, подавайки му снежнобялата си ръка с издължени пръсти.
След това леко се поклони и бавно се оттегли, но преди да влезе в каютата си, тя се обърна и като видя, че Корсарът бе останал неподвижен на мястото си, все още с шапка в ръка, му се усмихна за последен път.
Корсарът остана неподвижен. Очите му, които издаваха скрита печал, бяха все още приковани към вратата на каютата. Остана още няколко минути, сякаш погълнат от мъчителна мисъл или по-скоро защото погледът му искаше да догони никакво бегло видение, после се сепна, поклати глава и промълви:
— Приумици!
XII
ПЪРВИЯТ ПЛАМЪК
Тази ужасна битка между корсарския кораб и линейната единица бе опустошителна и за двата екипажа. Повече от двеста трупа лежаха на палубата, по кърмовия и носовия мостик на испанския кораб, някои паднали при смъртоносните взривове на гранатите, хвърлени от мачтите на „Мълния“, други загинали от стрелбата в упор, трети посечени от сабя.
Испанският кораб бе загубил сто и шестдесет души, а корсарският — четиридесет и осем, извън двадесет и шест ранени, които бяха пренесени в лазарета на „Мълния“.
Не малко пострадаха от артилерийската стрелба и двата кораба. Благодарение на мълниеносната си атака и бързите си маневри, „Мълния“ бе загубила само някои редове, лесно заменими, леки повреди на бордовете и на кормилния винт. Испанският кораб, обаче, бе в окаяно положение и почти бе в невъзможност да заплува. Кормилото му бе пречупено от гюлле, главната мачта изкривена от избухването на бомба и при най-малък напън от страна на платната заплашваше да се сгромоляса; платната му висяха с изпокъсани въжета, а бордовете му бяха силно повредени. Но си оставаше хубав кораб, който след поправка можеше да се продаде с голяма печалба на остров Тортуга, защото имаше много оръдия и изобилие от боеприпаси, неща много търсени от флибустиерите, тъй като им липсваха и двете.
Като си даде сметка за понесените загуби и повреди на двата кораба, Черният Корсар заповяда да разчистят горните палуби от труповете и веднага да се отстранят по-тежките повреди; бързаше да напусне това място, за да не бъде нападнат от ескадрата на адмирал Толедо, понеже бяха все още много близо до Маракаибо.
Тъжната церемония по разчистване на мъртъвците бе започната веднага. Труповете, събрани два по два в хамаците, с топовно гюлле на краката, бяха хвърлени във водните бездни на големия залив, след като бяха лишени от всички ценности по тях, от които рибите нямали нужда, както се изразяваха, шегувайки се, Кармо и Ван Щилер, и двамата по чудо избегнали смъртта.
Със завършването на тази зловеща операция, екипажът, под ръководството на боцманите, очисти палубите от отпадъците, изми кръвта с водна струя и пристъпи към заменяне на счупените съоръжения от артилерийския обстрел.
Що се касае до линейният кораб, стана нужда да му се свали гротмачтата, да се подсили фокмачтата и на мястото на кормилото да се постави едно огромно весло, тъй като в дърводелския склад не бе намерено резервно. При все това корабът не бе още в състояние да плува и бе решено да бъде теглен на буксир от „Мълния“, още повече, че Корсарът не искаше да отделя хора от вече оределия си екипаж. Едно дебело въже бе хвърлено на кърмата на флибустиерския кораб, а другият му край остана на носа на линейния кораб. Към залез „Мълния“ наду платна и отплува бавно на север към сигурния остров Тортуга.