Черният Корсар даде последни наставления за през нощта, нареди да се удвоят часовоите, понеже не се чувствуваше сигурен от близостта на венецуелските брегове след страшната сутришна канонада и заповяда на негъра и на Кармо да доведат от испанския кораб фламандската херцогиня.
Докато двамата се отправяха с една лодка към кораба, закачен за „Мълния“, Черният Корсар почна да се разхожда напред-назад по горната палуба и нервната му крачка издаваше някакво дълбоко вътрешно вълнение. Това бе противно на навиците и държанието му. Спираше рязко разходката си, сякаш го мъчи някаква мисъл, приближаваше до Морган, който наблюдаваше от носовия мостик, и човек би казал, че се кани да му съобщи нещо, но изведнъж му обръщаше гръб и се отдалечаваше към кърмата. Бе по-мрачен от всякога. Три пъти го видяха да се изкачва на кърмовия мостик и да гледа испанския кораб и три пъти да се отдалечава бързо, да спира на носа, с очи отправени към луната, която вече изплуваше от хоризонта, посипвайки морето със сребърни петна. Но когато чу плясъка на веслата на приближаващата лодка, бързо напусна палубата и застана на върха на стълбата, пусната от левия борд.
Лека като птица, без да се държи за перилото, Хонората се изкачваше. Носеше сутрешния си тоалет, но на главата си бе сложила пъстроцветен копринен шал, обшит със злато и украсен с джуфки, подобно на мексиканските серапе.
Черният Корсар я чакаше с шапка в едната си ръка, а другата облегната на дръжката на дългата му сабя.
— Благодаря ви, синьорина, че приехте поканата ми — каза.
— На вас трябва да благодаря, кавалере, че ме приехте на кораба си — рече тя и сведе грациозно глава. — Не забравяйте, че съм пленница.
— Галантността е позната и на морските крадци — отвърна Корсарът с лека иронична нотка в гласа си.
— Още ли ми се сърдите за думата, която се изпуснах да кажа тази сутрин?
Черният Корсар не отговори и я покани с ръка да го последва.
— Само един въпрос преди това, кавалере — рече тя, задържайки го.
— Говорете.
— Нали няма да ви е неприятно, че съм довела с мен една от моите жени?
— Не, синьорина, дори вярвах, че ще дойдат двете.
Предложи и галантно ръка и я поведе към кърмата, където на нивото на горната палуба бе разположен салона за гости. Последният беше тъй елегантно мебелиран, че самата млада херцогиня остана изненадана, колкото и да бе навикнала да живее сред пищен разкош. Явно бе, че този корсар, макар да кръстосваше моретата, не бе се отказал от удобствата на живота и изящността на своите замъци.
Стените на салона бяха тапицирани със синя коприна, бродирала в злато, и украсени с големи венециански огледала; подът бе застлан с пухкав ориенталски килим, а върху големите прозорци, които гледаха към морето, разделени от елегантни, жлебовидни колонки, се спускаха тънки, муселинови пердета. В ъглите личаха четири шкафа със сребърна посуда, а в средата — една богато наредена маса със снежнобяла фландърска покривка, заобиколена от удобни малки кресла в синьо кадифе и едри метални розетки.
Корсарът покани младата фламандка и мулатката да се настанят, после седна срещу тях, докато Моко, гигантският негър, сервираше вечерята в сребърни подноси и чинии, които по средата си имаха герб, вероятно този на коменданта, тъй като представляваше скала с четири орли над нея и някакъв неразгадаем монограм.
Вечерята, съставена предимно от пресни риби, вкусно приготвени по най-различен начин от бордовия готвач, от консервирано месо, от сладкиши и тропически плодове, полята от подбрани италиански и френски вина, завърши в мълчание, тъй като ни една дума не излезе от устата на Черния Корсар, нито младата фламандка дръзна да го изтръгне от неговата замисленост.
След като поднесоха шоколада, според испанския обичай в съвсем малки кафеени чашки от порцелан, комендантът се реши да наруши мълчанието.
— Простете, синьорина, че се показах тъй затворен по време на вечерята, но когато се спуска нощта, често в душата ми се спуска една мрачна тъга и мислите ми потъват в бездните на големия Залив или политат към мъгливите страни край Северното море. Как да ви обясня… Има много мрачни спомени, които измъчват сърцето и ума ми.
— На вас? Най-смелият от корсарите! — възкликна младата жена учудено. — Вие, който кръстосвате морето и притежавате кораб, годен да победи и най-големите линейни платноходи; вие, който имате храбри мъже, готови при един ваш знак да отидат на смърт; вие, който имате плячка и богатства и сте един от най-прочутите флибустиери водачи, вие изпитвате тъга?