— Вижте дрехите, които нося, и помислете за името, което са ми дали. Няма ли във всичко това нещо повече от мрачно, синьорина?
— Наистина — отвърна младата херцогиня, трогната от тези думи. — А във Вера Крус, където известно време гостувах на маркиз Ередиае, чух да се говорят по ваш адрес какви ли не истории, които могат да изкарат човек да потръпне.
— Какви, синьорина? — попита Корсарът насмешлив, а доскоро мрачните му очи се оживиха от весело пламъче.
— Чух да се разправя, че Черният Корсар прекосил Атлантика с двама свои братя, единият в зелени, а другият в червени дрехи, за да изпълнят едно ужасно отмъщение.
— Аха… — рече Корсарът и свъси чело.
Казаха ми, че сте били винаги затворен и мрачен, а когато бури връхлитали над Антилските острови, изкарвали сте кораба в открито море напук на вълните и вятъра, предизвиквайки гнева на природата, защото сте били закрилян от зли духове.
— И после?
— И после, че двамата корсари с червените и зелени дрехи били обесени от един човек, който ви бил смъртен враг и…
Младата херцогиня изведнъж спря, в очите й се промъкна безпокойство и страх.
— Какво има, защо не продължите? — попита той.
— Не смея — отвърна тя колебливо.
— Може би ви вдъхвам страх, синьорина?
— Не, но…
После тя се изправи и го попита рязко:
— Вярно ли е, че можете да викате духовете на мъртвите?
В този миг една огромна вълна с трясък се разби на бакборда и удара й се предаде с глух тътен до най-дълбоката точка на трюма, а пръски от пяна заляха прозорците на салона и измокриха пердетата.
Блед като мъртвец, Корсарът мигновено се изправи. Изгледа младата жена с очи, които искряха като въглени, но в които се четеше дълбоко вълнение, после приближи до единия от прозорците, отвори го и се надвеси.
Морето бе спокойно и блестеше под бледите лъчи на луната. Лекият вятър, който издуваше платната на „Мълния“, къдреше едва-едва безкрайната водна шир. И все пак, от бакборда се стичаха пенливи струи вода, сякаш някаква голяма вълна, надигната от тайнствена сила или необикновено явление, се е разбила само преди миг.
Неподвижен пред прозореца, със скръстени по навик ръце. Черният Корсар продължаваше да гледа към морето, без да каже дума.
Херцогинята мълчаливо се бе приближила, също бледа и в плен на някакъв суеверен ужас.
— Какво гледате, кавалере? — попита го тя благо.
Корсарът като че ли не я чу, защото не помръдна.
— За какво мислите — попита го тя отново.
— Питах се — отвърна той с мрачен глас, — възможно ли е мъртвите, погребани на морското дъно, да напуснат дълбоките бездни, където почиват, и да се изкачат на повърхността.
Младата жена потръпна.
— За кои мъртъвци говорите? — попита го след кратко мълчание.
— За онези, които са умрели… неотмъстени.
— Може би вашите братя?
— Може би — отвърна той. После се върна бързо към масата, напълни две чаши с бяло вино и рече с насилена усмивка, която нямаше нищо общо с бледия вид на лицето му: — За наше здраве, синьорина! Нощта настъпи от няколко часа и вие трябва да се върнете на вашия кораб.
— Нощта е спокойна, кавалере, и никаква опасност не заплашва лодката, която трябва да ме върне — отвърна тя.
— Още ли искате да ми правите компания, синьорина? — попита я той.
— Ако ви е приятно.
— Много повече, отколкото предполагате. Животът по море е тежък и подобни развлечения се случват тъй рядко. Но ако не се лъжа изглежда вие имате особен повод, за да искате да останете.
— Възможно е.
— Говорете; тъгата, която преди малко ме бе обзела, се разнесе.
— Кажете ми, кавалере, истина ли е, че вие сте напуснали вашата страна, за да дойдете и изпълните едно ужасно отмъщение.
— Да, синьорина, и ще прибавя, че няма да намеря покой нито на земята, нито на небето, докато не го изпълня.
— Толкова ли мразите този човек?
— Толкова, че за да си отмъстя бих дал всичката си кръв, до последната капка.
— Но какво ви е сторил?
— Разруши семейството ми. Преди две вечери изрекох ужасна клетва и ще я изпълня, дори ако трябва да прекося целия свят и да претърся недрата на земята, за да достигна моя смъртен враг и всички ония, които имат нещастието да носят името му.
— И този човек е тук, в Америка?
— В един град на големия залив.
— А как се казва? — попита младата жена, напрегната. — Дали знам името му?
Вместо да й отговори, Корсарът я погледна в очите.
— Вълнува ли ви името му? — каза й след няколко минути мълчание. — Вие не принадлежите към флибустиерството и ще е опасно за вас да го научите.
— О, кавалере! — възкликна тя, пребледняла и Корсарът поклати глава, сякаш да отпъди една досадна мисъл, после изправяйки се рязко започна нервно да се разхожда и каза: